Фела Скот - Бялата дева

Колин отпи от виното в чашата, която държеше, докато се опитваше да намери подходящите думи. През целия ден далечни спомени я задушаваха, раздираха сърцето и душата й като адски демони. Сигурно си го заслужаваше. Беше легнала с него като най-обикновена проститутка, беше му се отдала и любила. Засрами се от причините, към които така упорито се беше придържала — враждата, заплахите на Емет. Дори сега, пред гневния поглед на Дуайт, тя си спомняше удоволствието от допира на Ян, желанието, което той толкова лесно беше възбудил у нея. Как можеше да обясни, че го намира за привлекателен, че беше нежен и любящ? Как щеше да живее с факта, че не можеше да го убие, дори за да спаси Андрю от заплахите на брат си? Как щеше да живее с факта, че дори не се беше опитала?

— Чакам.

Сякаш за да подчертае това, което беше казал, Дуайт седна срещу нея, а огънят силно пукаше в тишината, която последва.

Тя дълбоко си пое дъх и й се прииска да може да вдиша смелост от въздуха, за да успокои сърцето си, което биеше бясно, и ръцете си, които трепереха.

— Съжалявам, че толкова си се обезпокоил, Дуайт. Надявах се, че няма да се тревожиш.

— Няма да се тревожа? Ти изчезна през нощта на пожара. Конят ти се появи на следващия ден. Ти не се появи. Какво се случи?

Погледът му беше свиреп. Колин трябваше да му даде някакво обяснение.

— Останах да изгася огъня, а двама мъже от селото дойдоха там на коне. Единият беше Ян Блекстоун.

— Черния вълк — измърмори Дуайт, а по погледа му личеше, че не вярва.

— Да — каза Колин, — самият Черен вълк. Скарахме се и аз от глупост го предизвиках на дуел. Той ми се изсмя и това ме ядоса. Аз го нападнах, а за да се предпази, той ме рани в рамото. Той си тръгна, а аз го последвах. Не мисля, че дори разбра, че го направих — валеше силно и имаше буря. Загубих се, Дуайт.

От думите й не личаха никакви чувства, звучаха толкова безлично. Тя не можеше да му позволи да чуе истината дори и в гласа й.

— Загуби пътя?

— Загубих много кръв. Тъмно беше и се озовах в гори, в които никога преди това не съм била. Земята на Блекстоун. Реших да почакам да се съмне и да изляза оттам, но докато дойде утрото, съм се втресла и съм загубила съзнание. Момчето, което изпратих при отец Макклауд, ме намери, а майка му се грижеше за мен, докато оздравея.

Чичо й дълго време мълча, сякаш осмисляше историята й. Той я наблюдаваше със съмнение в погледа. Личеше ли си вината й? Можеше ли да види, че беше предала баща си и клана?

— Какво друго се случи, девойче?

— Нищо друго, чичо. Знаеш, че не бих се отделила от Андрю за по-дълго време, отколкото е необходимо.

Трудно й беше да лъже, но да каже истината й беше невъзможно. Това, за което тя се надяваше, че ще спре този ужасен кошмар, само беше усложнило нещата. Какво щеше да прави сега?

Дуайт не й повярва. Имаше нещо… нещо различно у Колин. Той не можеше да го назове с думи, не можеше да го опише или обясни. Той просто знаеше.

— Да, Колин. На Андрю ужасно му липсваше.

Той се изправи и прекоси стаята, за да дойде до нея, където се наведе на колене.

— На мен също ужасно ми липсваше. — Той хвана ръката й и я поднесе към устните си. Почувства как тя трепери и я погледна в очите, където се почувства загубен в зелените езера. — Едва не полудях от страх за теб. Разбира се, на теб ти е ясно, че тези нападения бяха глупави. Време е да се вразумиш, девойче.

— Глупави? — Колин беше обзета от гняв, Тя издърпа ръката си от ръката на чичо си, защото й беше неудобно от допира му. — Той си мисли, че понеже съм жена, не може да се бие с мен. В такъв случай ние ще продължим с глупавите си нападения и ще видим колко време ще му трябва да си промени решението.

Веднага след като беше изрекла тези думи обаче, тя разбра, че те идваха само от една част от нея. Тя се почувства раздвоена, разкъсана в душата си. Никога не беше искала и частица от враждата. Придумали я бяха баща й, братята й, чувството за срам, за задължение. После беше срещнала Ян и го беше опознала. Беше го обикнала. Как да намери правия път в цялата тази бъркотия, пътя, който щеше да й позволи да предпази Андрю, да стъпи на крака, да се вразуми и усмири?

Дуайт се изправи, твърд и непоклатим.

— Аз ще го предизвикам от твое име, Колин. Не бъди толкова упорита.

Обзе я пълно объркване, което разкъсваше нея и мислите й. Като главатар на клана, Черния вълк й се беше присмял, беше се подиграл с нея. Като Лин, той я беше любил. Тя не беше Лин. Това беше измама. Средство да се приближи до него. Да се приближи достатъчно, за да го убие. Но тя не беше успяла. Имала беше възможността да го прониже с нож в сърцето и не се беше възползвала. Беше си позволила да изпита някакви чувства по мъжа, за когото се беше заклела, че ще убие. Един мъж, който я презираше. Каква глупачка е била да му позволи да я обезоръжи с обаянието си. Никога повече! Тя пред себе си се закле в това.