Фела Скот - Бялата дева

Когато тя не помръдна, той взе една книга от нощното си шкафче и я запрати по нея. Тя лесно избегна удара и книгата се удари в стената.

— Махай се — изрева той с див поглед и изкривено от омраза лице.

Колин излезе.

От тъмното небе се показваше само едно мъничко резенче луна и Колин дълго време го наблюдава, преди да се премести на люлеещия се стол пред огъня. Денят се беше оказал дълъг и емоционално изтощителен, но сънят не идваше лесно. Тя въздъхна и затвори очи. Веднага я споходиха видения.

— Мамо.

Тя чу тихия глас на Андрю, отвори очи и го видя да стои до нея.

— Защо не си си в леглото, господинчо? Много е късно.

— Може ли да остана при тебе?

Тя се протегна и го придърпа в скута си.

— Разбира се, че може.

Тя го целуна по челото и той се сгуши в нея е глава на рамото й. От време на време той заспиваше и тя се успокояваше от лекото му дишане. Отново я обзе ярост и надви над чувствата й. Щеше да направи всичко, което е необходимо, за да предпази сина си. Това беше единственото нещо, което знаеше със сигурност.

Ян се беше втренчил в тавана на стаята си и се чудеше къде беше Лин тази нощ. Имаше ли си семейство, при което да отиде? Мислеше ли си за него?

Отново беше обзет от ярост и гняв и той стана и продължи да крачи напред-назад. Огънят беше почти изгаснал, но не спря да го накладе, само от време на време се спираше, за да отпие от виното, което носеше. Може би ако изпиеше достатъчно, щеше да заспи. Може би щеше да прокуди виденията от съзнанието си: блестящите морскозелени очи, кадифената й кожа, толкова мека, когато я докосваше. Самата мисъл за нея го възбуждаше. Той още веднъж отпи.

Ейнсли стоеше пред вратата на стаята на Ян и слушаше как той ходи насам-натам. Тя почука.

— Влез.

Тя отвори тежката врата и срещна погледа на сина си, а мъката, която се четеше в златните му очи, я обезпокои.

— Ян, какво те е разстроило така? Почти нищо не си казал, откакто се прибра вкъщи тази вечер.

— Няма нищо. Върни се да си легнеш, майко.

Разочарованието я караше отново да попита, но тя не го направи.

— Няма да любопитствам. Когато си готов да говориш с мен, аз ще съм готова да слушам.

Ейнсли тръгна да си ходи.

— Голямо успокоение е да знам, че мога да разчитам на теб.

— Обичам те. Когато нещо те безпокои, безпокоя се и аз. Така сме ние, майките. Лека нощ, Ян.

Ян погледна как вратата се затвори. Не че имаше някакви тайни от нея. Какво можеше да й каже? — Беше ли успял да прелъсти Лин? А още по-лошо, беше прелъстил една девица, а когато се бе събудил, нея никаква я е нямало? Толкова ли е била ужасена Лин от това, което е направила, за да избяга така? Имаше ли право майка му, че тя е докоснала душата му? Защо тогава искаше толкова много да я открие? А ако я намереше, тогава какво?

Ян не можеше да намери отговорите на тези въпроси. Нощта щеше да е дълга. Една наистина дълга нощ.

Разнесе се звук на метал, който се сблъсква в метал, и беше подсилен от стоновете на двамата мъже, които се напрягаха, докато се нападаха един друг. По лицето на Джефри бавно засия една голяма усмивка, когато успя на притисне Ян с меча си.

— Ставаш бавен като бабичка, приятелю.

Ян по-скоро изгрухтя в отговор, но той се изрази по-добре със замаха на сабята си, а усмивката на Джефри застина от удара. Той отново замахна. Джефри отново посрещна удара му, а звукът отекна из задния двор. Двамата мъже здраво се потяха, като ту единият вземаше надмощие, ту другият.

— Бабичка — изръмжа Ян. — Ти като че ли също си малко поуморен, Джеф.

Усмивката отново се появи.

— Съвсем не. Съвсем не.

И двамата бяха голи до кръста, независимо от студа, а кожата им лъщеше от потта. Напрягаха се мускули, а ръцете им се измориха под тежестта на стоманата.

— Стига ли ти? — попита Ян.

— Съвсем не — каза Джефри и посрещна удара на Ян е последни сили. Той падна на едното си коляно, но все още се държеше.

С крайчеца на окото си Ян видя Ейнсли, която забързано се приближаваше към тях.

— Е, на мен ми е достатъчно за днес — заяви Ян и помогна на Джефри да се изправи на крака. — Як си като бик, стари приятелю.

Джефри го потупа по гърба и се засмя от сърце.

— Ти си лъжец, Ян, но точно това ми харесва у теб.

Те отидоха при Ейнсли, която ги чакаше, и Ян поздрави майка си.

— Добро утро. Какво те води насам, майко?

— Добро утро, лейди Блекстоун — каза Джефри и кимна.

Ейнсли се усмихна, но усмивката й изглеждаше пресилена.