Фела Скот - Бялата дева

Дуайт видя как Колин излиза, а после се обърна, погнусен от собствените си действия. Той се сгромоляса на все още топлия стол, на който тя беше седяла. Сърцето го болеше, а разумът му се бунтуваше. Нямаше си доверие да се качи на горния етаж, да се приближи до стаята, където спеше тя.

Очите му се напълниха със сълзи, а срамът му го съсипваше.

— Бог да ми е на помощ! — извика той на празната стая. После сведе глава. — Бог да ми е на помощ!

Колин отмести свещта и коленичи до стария скрин. Таванът беше влажен и студен, но тя не беше готова да се върне в стаята и безсънната нощ, която я очакваше.

Пантите изскърцаха, когато Колин отвори скрина. Миришеше на застояло, а това й напомни за годините, през които е бил затворен. Всяко нещо, което изваждаше, извикваше в нея спомени, които я връщаха в едно по-щастливо и по-спокойно време. Тя взе на ръце малката ръчно издялкана кукла, чиято рокля майка й беше ушила с много любов. Тя откри старите дървени кубчета, чиято боя вече се беше поолющила, а фигурките от всяка страна бяха излъскани от игра. На дъното имаше една книга, обвита в избеляла подвързия, почти закрита от старите бебешки дрехи. Колин я извади.

Първоначално тя не я позна. Когато я отвори, спомни си за дългите часове, които Емет беше прекарал да пише в нея. Думите му бяха младежки, жизнени, романтични — всичко това вече не беше част от човека, който познаваше днес.

Толкова отдавна й изглеждаше. Колин затвори книгата и я сложи настрана. Тя продължи да разглежда всяко едно нещо, като слагаше накуп бебешките дрехи и играчките. Това, от което нямаше нужда, поставяше обратно в скрина. Тя затвори капака, заедно със спомените си, и взе малката купчинка за бебето на Джийн. И книгата, пълна със стиховете на Емет.

Ян стоеше сред дърветата, прикрит от вечнозелените храсти, а миризмата му вече не се усещаше от елена, когото наблюдаваше. Той не помръдваше и не продумваше, а единственият звук, който достигаше до него, беше естественият шум на гората. Той бавно вдигна лъка си.

Червеният самец се втурна, а дългите му крака за секунди го понесоха в галоп. Ян и Джефри се спуснаха след него и прекосиха една малка морава, за да го проследят в гъстата гора. Животното прекоси една долчинка, а те продължиха да го преследват, без да намаляват скоростта си, докато се спускаха надолу, после отново се изкачваха, а краката им едва докосваха покритата с мъх земя. Те се приближиха, а плячката им вече се виждаше.

Като се затича с всичка сила, Ян вдигна лъка си и стреля. Беше го улучил. Еленът падна. Ян и Джефри спряха пред едрото мъртво животно с горда осанка. Ян се облегна на лъка си и си пое дъх.

— Благодаря ти, господи, че ни предостави такъв достоен и благороден противник. Това едро животно ще осигури храна за мнозина.

— Да — съгласи се Джефри, а очите му все още блестяха от възбудата. — Добре се поразходихме, Ян. Време е да си ходим вкъщи.

— Ще тръгнем сутринта, Джефри. Смятам да занеса този на Джийн и Роналд. Ще ни остане много да занесем в Стоунхейвън.

Джефри се усмихна.

— Смяташ ли, че се е върнала при тях?

Ян не обичаше да му се напомня, че все още не е забравил девойчето.

— Винаги им нося по малко еленско Това няма нищо общо е Лин.

— Разбира се, че няма — отвърна Джефри, който се съгласи, но не му повярва. — Аз ще върна останалото месо в Стоунхейвън.

— Нямаше нужда да носиш толкова много неща, Лин. Колин топло прегърна Джийн.

— Не ми вършат работа, а си помислих, че бебето може да ги използва.

Джийн погледна купчината бебешки дрехи и други неща, които Колин беше донесла.

— Не можем да ти се отблагодарим, както подобава.

— Не забравяйте, че ми спасихте живота. — Колин й стисна ръката още веднъж, преди да отиде при коня си. — Това е нещо, за което никога не бих могла да се отплатя само с няколко вехтории, които намерих на тавана.

Тя се качи на коня си е помощта на Роналд.

— Ако някой пита за мен, бих предпочела да не казвате, че съм била тук.

Роналд и Джийн се спогледаха. Колин се почувства ужасно, че ги поставя в такова положение.

— Не бих ви помолила, ако не беше много важно.

— Знам, Лин — каза Джийн. — Няма да споменаваме за посещението ти, в случай че лорд Блекстоун попита.

— Благодаря ви — каза Колин с облекчение. Тя повярва на обещанието им. — Ще се върна, когато мога. И умната.

Тя си тръгна, като се чудеше кога ли щеше да е това.

Ян си тръгна от къщичката с едно странно чувство, което го измъчваше. Знаеше, че Джийн и Роналд го бяха излъгали. Той беше видял как го погледнаха, когато пристигна. Какво ли криеха от него? И защо?