Фела Скот - Бялата дева

Най-после тя го погледна.

— Сигурно вече разбирате, че вие и аз не можем да бъдем заедно.

— Защото ти живееш тук? Сред клана Макгрегър?

— Да.

Колин не каза нищо повече, защото не знаеше докъде ще я отведат лъжите. Невъзможно беше той да разбере истината.

— Защо не ми каза?

Колин се засмя.

Ян се замисли за момент, а после каза:

— Тя те изпрати. Нали?

— За какво говориш? — Колин се смути от рязката промяна в тона му.

— Тая вещица, Макгрегър — каза той. — Тя те изпрати да ме шпионираш, нали?

Тая работа не вървеше на добре — не й харесваше тонът му. Колин преглътна и се опита да потисне собствения си гняв.

— Не, главатарката не знае нищо за нас и нищо не трябва да разбере. Никога.

— Върни се с мен, Лин. — Ян я хвана за ръка. — Тази вечер.

Това съвсем изненада Колин. Не беше сигурна какво да каже.

— Това е невъзможно.

Тя отскубна ръката си. Твърде трудно й беше да мисли, когато той я докосваше.

— Защо да е невъзможно?

Тръгни си оттук.

— Искаш прекалено много, Ян. Ти би ли напуснал семейството си, за да бъдеш с мен? Би ли предал клана си?

Ян отчаяно вдигна ръце.

— Не, не бих. Но за теб е различно.

Розовината по бузите на Лин стана яркочервена и Ян видя как гневно проблясват очите й.

— Защо за мен да е различно? Да предам клана си и да изоставя любовта на семейството си би било без значение, а може би болката — по-поносима? И за какво? Да бъда твоя любовница?

Не беше мислил за нищо друго, освен да убеди Лин да дойде с него.

— Толкова ли лошо би било? Аз сигурно бих ти осигурил по-добър живот от тоя, който водиш тук.

— Прекалено много си убеден.

Ян се изнерви и почувства как търпението му го напуска.

— Защо си толкова вярна на клана? Тя е глупачка, че продължава с тази вражда. Тя не може да спечели.

— Може би не е въпрос на печелене.

— В такъв случай, тя ще трябва да се откаже.

Колин въздъхна.

— Ами честта и верността на хората й? Ами баща й и братята й, които ти си пратил в гроба? Трябва ли да забрави всичко това? Ти би ли го забравил?

— За мен би било различно. Тя е жена, Лин.

— Не. — Колин затвори очи от яд. — Тя е главатар на клана. Честта я задължава. Чест, за която е без значение дали тя е жена или мъж. Чест, която тя трябва да отстоява или да умре. А аз съм вярна на Макгрегър и няма да я предам.

— В такъв случай ти си също толкова глупава.

— Да. Няма да дойда с теб, Ян. — Колин почти се разплака. — Обещай ми, че няма да идваш тук отново.

Ян не каза нищо.

— Моля те — прошепна тя. — Умолявам те.

— Толкова ли малко означава за теб нашата единствена любовна нощ? Ще ме накараш ли да стоя настрана?

— Трябва да стоиш настрана.

Ян направи една крачка в нейна посока, а после се обърна и си тръгна.

— Трябва да ми обещаеш — каза тя.

Той спря.

— Не мога да ти обещая.

Тя видя как той си тръгва, сърцето й се късаше, а сълзите й вече свободно потекоха.

Колин много отчаяно преглеждаше списъците на запасите им за зимата. Как беше могъл баща й до такава степен да занемари нещата? Зимата вече със сигурност беше дошла. Само след няколко дни беше Коледа. Как щеше да осигури коледни празненства за клана си, когато беше останало толкова малко?

— Как ли ще изкараме зимата? — изкрещя тя в празното мазе.

В този момент тя презираше баща си, яд я беше, че беше позволил до такава степен да бъде обсебен от омраза, че всичко беше занемарил. Дори семейството си. Не можеше да си спомни кога за последен път са били щастливи като семейство.

Колин се засмя на думата „семейство“ — тя беше толкова неточна, когато се използваше по отношение на това, което бяха те. Синовете за баща й са били просто едно средство за осъществяване на дадена цел — смъртта на Черния вълк. Дъглас Макгрегър ги беше пожертвал за собствената си омраза, за тази вражда. Срамът, навлечен на клана от победите на Ян Блекстоун, беше убил последните му двама сина и го беше довел до собствената му смърт. Колин се опита да разбере това, но не можеше.

Смъртта на главатаря на клана не беше спряла омразата, а обещанието, което Колин му беше дала, я стоварваше на нейните рамене. Тя почувства как в съзнанието й настъпва объркване, а сърцето й се раздираше от срам. Тя беше предала всички, но най-вече собствения си син. Не беше ли се заклела да го закриля, да го предпази от мъжа, който не го искаше? Ян беше прокудил Блеър, а е знаел, че е носела неговото дете? Изобщо не се беше постарал да спаси детето от участта на майка му. Тя го ненавиждаше за това.