Фела Скот - Бялата дева

Ян приглади коса назад, като се опитваше да намери най-подходящите думи. В душата му се вихреше гневът. Беше претърсил цялото езеро. Тя някак си беше успяла да се измъкне. Дори се беше измъкнала от вълка.

— Моля ви, трябва да говоря е нея. Това е единственото нещо, което искам.

— Не знам къде живее. Нищо не знам за нея. Тя донесе някои неща за Джийн и бебето.

— Нищо не знаеш?

Роналд поклати глава, а по лицето му се изписа съжаление.

— Аз предадох едно съобщение за мис Лин — чу се едно детско гласче.

Ян се обърна към Даниъл, но баща му го разпита.

— Ти не спомена това преди, синко.

Той вдигна рамене.

— Госпожицата ме помоли да не споменавам. Не мислех, че е важно ти да знаеш.

— Къде занесе съобщението, Даниъл?

Даниъл погледна баща си и отговори само като го видя, че кимва.

— В църквата в селото при Грегър Касъл. Тя ме помоли да го предам на отец Макклауд.

— Знаеш ли какво пишеше в бележката.

Момчето отново вдигна рамене.

— Не мога да чета, лорд Блекстоун.

Ян стисна ръката на Роналд и подхвърли една монета на момчето.

— Благодаря, че си се погрижил за Лин, Даниъл.

— За мен беше удоволствие, сър.

Беше посред нощ, но Ян не можеше да чака до сутринта, той чука на вратата на малката църква, докато не събуди отчето.

Побелялата глава на отец Макклауд се показа с разрешена от съня коса. Очите му се разшириха, когато видя Ян и Джефри да стоят пред него.

— Какво, за Бога…

— Отче Макклауд?

— Да. Аз съм отец Макклауд. Какво толкова е станало, та ме вдигате от съня ми?

— Трябва да поговоря с вас.

Отецът предпазливо огледа Ян. После вратата бавно се отвори, за да ги пусне да влязат. Той отиде до една пейка и седна и с жест им показа да направят същото.

— Съжалявам, знам, че е късно. Аз съм Ян Блекстоун.

Отец Макклауд само кимна и не беше изненадан.

— Търся една жена на име Лин.

По лицето на отец Макклауд не трепна нито едно мускулче.

— Не познавам такава жена, лорд Блекстоун.

Ян си помисли, че ще полудее.

— Казаха ми, че едно момченце на име Даниъл ви е предало съобщение от нея. Било е преди повече от два месеца, почти три.

— Можете ли да я опишете?

— Има прекрасна червена коса и изумителни зелени очи.

— Казвате, че името й е Лин? Знаете ли фамилното й име?

— Не — Ян се почувства глупаво. — Не го знам.

— Мога ли да попитам — осмели се отец Макклауд, — защо искате да откриете тази жена?

Гласът на Ян прозвуча напрегнато и уморено.

— Искам да поговоря с нея. Нищо повече.

Свещеникът се замисли за това.

— Струва ми се, че ако тя искаше да говори с вас, вие щяхте да знаете къде да я намерите.

— Да — призна Ян. — Моля ви, отче. Много е важно да я открия.

Отец Макклауд не изглеждаше убеден.

Ян стана.

— Ще я намеря. Дори ако се наложи да доведа моите хора утре и да претърся всяка къща в селото.

— Това е земя на клана Макгрегър, лорд Блекстоун. Не смятам, че ще е разумно. Може да пострадат хора.

— Да, не би било разумно, отче. Сигурен съм. И двамата знаем, че ако кланът Макгрегър се бие, няма да спечели.

Той каза, каквото трябваше, и отец Макклауд отстъпи.

— Ще видя дали ще мога да ви намеря девойчето. Но помнете думите ми, че ако нещо я сполети, аз самият ще се бия с вас.

Ян вдигна ръце.

— Нямам желание да навредя на Лин. Имате честната ми дума.

— Елате пак утре вечер, лорд Блекстоун. Късно. Не е хубаво да ви виждат тук.

Колин чу, че конете се изкачват и разбра, че Ян и Джефри са пристигнали. Тя седеше сама в параклиса, след като беше убедила отец Макклауд, че трябва да срещне насаме Ян. Той беше отишъл в стаята си и я беше успокоил, че само трябва да извика, ако има нужда от него. Тя се опита да се успокои. Вратата се отвори, а после се затвори.

Стъпките му бяха тихи, почти не се чуваха, а това изуми Колин, защото тя си мислеше колко внушителен изглежда е високия си ръст и широки рамене.

Тя не вдигна поглед, когато той спря до нея, а от страх се беше вторачила в пода. Стискаше с ръце вълнената си пола и се опитваше да измисли нещо да каже.

Ян коленичи и нежно я хвана за пръстите, които беше издърпал от полата й.

— Лин.

Колин все още не можеше да го погледне. Знаеше, че ще се поддаде на очарованието на златните му очи, ако го направеше. Трябва да е силна. Тя се отскубна от нежния му допир и стана с гръб към него.

— Защо не можахте просто да ме оставите на мира.

Ян за миг замълча.

— Как… — Гласът му затрепери и той си прочисти гърлото, преди отново да почне. — Как бих могъл да не те потърся?