Фела Скот - Бялата дева

— Изглежда, синко, Колин Макгрегър е решила да си вземе няколко твои прасета снощи.

Ян потрепери. Дали беше гняв или ужас той не знаеше. Той се беше надявал, че тя вече беше престанала с тези глупости.

— Колко са тези няколко?

— Около дузина.

Ян дълго време мълча и не знаеше какво да предприеме срещу тази жена, която така се излагаше. Толкова дълго време нямаше никакви нападения, а после изведнъж две само за една седмица.

— Смятам да отида на лов. Искаш ли да дойдеш с мен, Джеф?

Ейнсли не можа да скрие изненадата си.

— На лов?

— Да. Можем да сготвим малко еленско. Самата ти каза така оня ден — Ян я хвана за ръката и нежно я целуна. — Ще отсъствам около седмица. Ще се справиш ли?

— Разбира се — каза тихо Ейнсли. После се усмихна. — Гордея се с теб, Ян.

— За какво?

— За това, че не позволи на тази жена да те ядоса.

— Това са само няколко прасета. С удоволствие й ги давам. — Той се обърна към приятеля си. — До един час тръгваме, Джеф.

Андрю пронизително изпищя и Колин се засмя. Той тичаше ту по едно прасе, ту по друго. Радостта му достигна до кучката с кученцата и тя залая и се включи в хора на джафкащото си поколение, а целият този шум отекна из голямата стая. Андрю взе едно пухкаво кученце и го върна в огромната кошница, където лежеше майка му, а после донесе още едно. Веднага щом ги донесеше, те излизаха навън и накрая съвсем измориха Андрю. Той седна до кошницата, а кучката заблиза поруменелите му бузи, когато той гушна едно мъничко пухкаво кълбенце.

Колин се замисли за Дакс и се надяваше, че са се погрижили за него. Съвсем не й се искаше да изоставя него и гъската, но нямаше друг избор. Така беше най-добре, както, беше най-добре, че е загърбила тази част от живота си. Ех, да можеше да се отърве така и от чувствата си.

— Хубаво е, че те виждам отново да се усмихваш.

Колин вдигна поглед и видя Дуайт да стои до стола й, но не й стигна смелост да го погледне в очите. Тя отново погледна Андрю, който беше седнал сред кученцата и беше насочил цялото си внимание върху тях. Тя нищо не каза.

Дуайт продължи да стои.

— Мислех си, че ще полудея от безпокойство по теб, Колин. Но това е нищо в сравнение с лудостта, която създаваш с мълчанието си.

Тя наведе глава и се загледа в преплетените си ръце.

— Почти нищо нямах да казвам.

— Защо не ми вярваш, девойче?

Това я накара да вдигне поглед и да посрещне неговия.

— Вярвам ти, Дуайт. Ти си част от моето семейство.

— Моята слабост те безпокои.

Внезапният прилив на чувства лиши съзнанието й от контрол.

— Трябва да призная, че пиенето ти ме безпокои. Само поражения ще ти нанесе, чичо. Трябва да спреш.

— Лъжеш и от това ме боли — извика той с болка в призрачните си очи. — Толкова ли е непоносима любовта ми към теб?

Колин искаше да избяга, да се престори, че не е чула думите, които се ужасяваше да чуе.

— Чичо, знаеш, че е невъзможно. Никога повече не трябва да говориш за това.

Дуайт я сграбчи за ръцете и рязко издърпа Колин от стола и, а по лицето му беше изписана яростта.

— Да не си мислиш, че не съм се опитвал да се освободя от нея? Че не съм се молил на бог да спаси грешната ми душа? Тази страст ме погубва, Колин. Не мога да я отрека, както и не мога да отрека, че те обичам.

От обяснението му я заболя силно и дълбоко и тя усети ужаса във всяка една от измъчените му думи. Тя се опита да се отскубне, да се освободи от болезнената му хватка.

— Дуайт, не казвай нищо повече, не мога да го понеса!

Той замълча за миг, сякаш беше разбрал страданието, което причиняваше. После я придърпа към себе си, а ръцете му я бяха стиснали като в железни клещи.

— Не мога да престана да те обичам. Не мога.

Устните му се допряха до нейните, жадни и жестоки. Колин се извъртя, за да се освободи, но той беше далеч по-силен от нея. Обзе я паника и загаси и последната искрица нежност, която изпитваше към страданието му. Тя замахна и впи нокти в лицето му.

— Не — промълви тя и го захапа за долната устна.

Дуайт с рев се отдръпна, а погледът му беше убийствен.

— Мамо! — Андрю изтича при тях.

Колин го взе на ръце.

— Нищо ми няма, Дрю. Време е да си лягаш.

Андрю плахо се протегна и сложи пухкавата си ръчичка на бузата на чичо си, очевидно объркан от караницата им.

— Лека нощ, чичо Дуайт.

Едрият мъж отстъпи, а по лицето му се четеше чувство за вина. Без да може да погледне Колин, той измърмори:

— Лека нощ, момчето ми.

С Андрю на ръце, Колин избяга от стаята.