Фела Скот - Бялата дева

Ян се завъртя и се протегна да хване Лин, но откри, че леглото му е празно. Нещо го накара леко да се разтревожи, но той не му обърна внимание и стана. Роклята й я нямаше. Той сграбчи една кърпа, загърна се с нея и отиде до входа за тавана. После тихо се изкачи по стълбата.

— Лин — извика той.

Отговор не последва.

Той се огледа в малката таванска стая и откри, че е празна. Това вече го разтревожи и този път той не прогони тревогата си, която го обхващаше. Ян не губи време, а веднага слезе на долния етаж да търси Лин. Никъде не можеше да я открие. Докато пукне зората, гневът му вече не можеше да се обуздае.

— Претърсихме цялото село, Ян. Няма я.

Той не искаше Джефри да му го казва. Искаше Лин да се намери. Нещо в него се прекърши и той сграбчи приятеля си за ръката.

— Отново претърси. Трябва да е тук.

Джефри се освободи от хватката му и поклати глава.

— Не знаех, че си толкова ядосан, приятелю. Тя е просто едно хубаво момиче. Какво те е прихванало?

Ян седна, на дървената пейка и отметна коса в раздразнението си. Не знаеше какво го е прихванало — знаеше само, че не може да понесе мисълта, че Лин си е отишла.

— Защо й е трябвало да си тръгва, Джеф? Без и дума да каже.

Джефри се засмя и се опита да му разведри настроението.

— Кой може да каже защо една жена прави това, което прави?

Ян се съгласи, но опитът му да се засмее с приятеля си пропадна. Вместо това той въздъхна.

Джефри се загрижи за непредвидимата реакция на Ян по повод изчезването на момичето. Той се опасяваше, че ще стане точно това. Как може толкова да се привърже за нея за толкова кратко време?

— Ти почти не я познаваше, Ян. Защо си толкова разстроен?

Тъмните му очи се вдигнаха към Джефри, а погледът му беше като омагьосан.

— Не мога да го обясня, приятелю. Мислех си, че е просто кратко увлечение по хубаво момиче, което караше кръвта ми да закипи. Единственото нещо, за което си мислех, беше как да я задържа в обятията си и в леглото си. Но когато открих, че си е отишла… Досега си мислех, че никога вече няма да изпитам подобна болка отново.

— Това просто доказва, че Блеър не ти е умъртвила душата. Време е да продължиш да живееш — Джефри потупа Ян по гърба и се опита да го накара да се усмихне. — Ела, дай да пояздим.

Двамата мъже отидоха до вратата на кръчмата, но се спряха, когато Моли извика по тях.

— Просто ми кажете какво да правя с тия двамата? — Тя посочи гъската и кучето. — По цял ден бяха с девойчето. Сега вече може ли да сготвя гъската, милорд?

— Да.

Ян махна с ръка във въздуха, като че ли искаше да се отърве от спомена за Лин. Той пак тръгна да излиза, но размисли за това, което беше казал. Без да каже дума, той се приближи до Моли, в чиито крака беше гъската. Той вдигна гъската и я пъхна под ръката си, а после подаде кучето на Джеф.

— Ще се погрижа за тях, Моли.

— Да не би да я готвите? — попита тя, а очите й се разшириха от учудване.

— Не, от нея няма да стане ядене за трапезата.

Джефри се засмя, а Ян заплашително го изгледа.

— Сега разбрах всичко!

Джефри си тръгна, преди Ян да може да каже каквото и да е в отговор, а шаващото куче здраво беше хванато в ръката му.

Лесли се обърна и се върна нагоре по стълбата до стаята си. Беше чула, че Джефри се връща, не се сдържа и го подслуша. Лин й беше харесвала, но ревността много я измъчваше, разяждаше душата й и пораждаше гняв и обида. Защо Ян беше харесал Лин, а не нея? Беше му предоставила всички възможности, за да я има. Ясно му беше дала да разбере, че го желае. И все пак, той винаги беше учтиво резервиран към нея.

Тя гневно ритна дюшека, който Лин беше използвала. После, с едно точно премерено движение, запрати с крак възглавницата й на другия край на стаята. Нещо изпадна на пода в краката й и Лесли се наведе, за да го вземе. Очите й се разшириха от учудване и тя вдигна пръстена, за да го разгледа.

— Благословена да си — благоговейно промълви тя. Изглеждаше скъп и Лесли се усмихна. Тя сложи връвчицата на шията си. — Благодаря, Лин, или която и да си.

Лесли пусна пръстена надолу между гърдите си. Прозя се и се изтегна на леглото си. Може би щеше да получи някоя пара за него.

— Къде беше, Колин?

Дуайт се премести и застана право пред Колин, която се беше свила пред отъня. Въпросът на Дуайт не беше неочакван. Всъщност Колин се чудеше на въздържаността му през целия този ден, докато не останаха сами, а Андрю беше сложен да спи. Сякаш да си навакса за загубеното време, тя беше прекарала всяка една минута с Андрю. Струваше й се, че е пораснал през шестте седмици на отсъствието й.