Фела Скот - Бялата дева

Само след минутки тя вече се беше накиснала в горещата вода и умората бавно я напускаше. През ума й минаваха виденията, които измъчваха сърцето й. Преследваха я златните очи на Ян. Беше ли си мислила, че е лесно да се убие човек?

Трябваше да го мрази. Да го мрази е всяка частица на тялото си. Той беше убил баща й, братята й, дори нея беше ранил. И все пак, на нея й беше трудно да помни всичките тези неща. Особено когато я докоснеше. Едно докосване, и беше загубена.

Изведнъж стомахът й се сви. Трябваше да го мрази. Как можеше да го желае?

Неспособна вече да се справи със срама, Колин се плъзна под водата да си намокри косата, а после продължи да я търка с чувство за мъст. Тя ще го убие. Трябва.

Ян чу тихи стъпки по стълбата и излезе от стаята си. Лин стигна до върха на стълбите и там спря.

— Добър вечер, Лин.

Лин застана много мирно.

— Добър вечер, лорд Блекстоун.

— Смятам, че се разбрахме, че ще ми викаш Ян — Ян се приближи и забеляза мократа й коса и одеялото, което стискаше. — Ако съм знаел, че се къпеш, можеше да се възползвам от ситуацията.

Колин знаеше, че само я дразни, но емоционалното й състояние беше прекалено напрегнато, за да приеме това.

— Трябва да тръгвам.

Тя тръгна да се обръща, но Ян се протегна да я спре и я докосна с ръка по бузата. Палецът му се плъзна по пълните й устни и той се намръщи.

— Трепериш — прошепна той.

— Студено ми е — честно отговори Колин, а краката й трепереха под нея.

Имаш нужда да се стоплиш на огън — Ян я хвана за ръка и започна да я води към стаята си. Тя се дръпна. — Не, ще отида в моята стая, благодаря.

— Има ли огън в стаята ти?

Тя си помисли, че той сигурно знае, че таванската стая не се отоплява, и още повече се ядоса.

— Нямам нужда от огън.

Той не даваше вид, че взема забележките й на сериозно. Вместо това насила я заведе в стаята си, а после я сложи да седне на стола пред огъня. Без дума повече да каже, хвана босия й крак и започна да го разтрива, за да го стопли. Тя само го гледаше с широко отворени очи как си е навел главата й плътно държеше одеялото около себе си.

— Дай ми роклята си, Лин.

— Какво?

Ян махна пръста й от мократа рокля, която държеше, и я сложи до огъня.

— Трябва да изсъхне до сутринта.

Той се върна да разтрие другия й крак, а ръката му нежно масажираше прасеца й нагоре. На Колин най-после й стана топло и й се доспа. Тя с мъка стоеше будна, за да не притъпи усещанията си. Дяволът омайва, а носле обезоръжава. Трябва да стои будна.

Колин изведнъж се събуди, а стаята беше тъмна и тиха. Прекалено тиха. Отне й цяла минута, докато очите й привикнат е тъмнината, а слабата светлина, която идваше от жаравата, й позволи да види сенките на мебелите. Тя бавно се приближи до леглото, а по равномерното дишане на Ян разбра, че той спи. Тръгна да излиза, а после спря, когато погледът й попадаше на ножа, който стоеше на нощното му шкафче. Бяха сами и тя можеше да достигне ножа. Пое дълбоко дъх и протегна ръка.

Ръката на Ян сграбчи нейната и сърцето й спря в гърлото. Погледът й срещна неговия. Тя разбра какво иска той. Това, за което и тя беше копняла несъзнателно. Изведнъж престана да я е страх. Разбра какво трябва да направи.

Без да каже нищо тя пусна одеялото да падне. Погледът му гореше и бавно обхождаше всеки сантиметър от тялото й. Тя му позволи да я погледа гола, преди да се качи в леглото. Колин усети дългото му и мускулесто тяло, когато се притисна до него, а плътта му опари нейната. Една непозната топлина се разля дълбоко в нея и я подразни със силата си.

Колебливо, но в същото време решително, Колин прокара ръка по опънатите мускули на ръката му, а от допира, й те се свиха и набъбнаха. Тя срамежливо изучаваше широкия му гръден кош с чувствителните си пръсти, а нежните му косъмчета ги гъделичкаха. Тя беше бледа в сравнение с неговия загар, а кожата й беше гладка в сравнение с неговата, която беше набраздена от белези. Тя нежно целуна старите му рани, искаше й се само да докосне Ян с устни. Езикът й вкуси плътта му, носът й усети мъжественото му ухание. Съзнанието й беше изпълнено с Ян, а накъсаното му и тежко дишане беше като мелодия. Природата водеше Колин и тя поиска да се приближи още повече, да вземе устните му с нейните.

Ян придърпа лицето й и я целуна продължително и силно. Вече нямаше отхвърляне, нямаше колебание. Лин му върна целувката, а езикът й галеше и се преплиташе с неговия. Той се запита дали не сънува, но знаеше, че е прекалено хубаво, за да е фантазия. Тя беше истинска, тук в неговите обятия и даваше всичко от себе си.