Фела Скот - Бялата дева

— Предаността ти е възхитителна, но той е напълно в състояние да се грижи за собствените си дела. Повече няма да говоря за това.

Колин успя да се изтръгне от хватката му и го подмина. Искаше да бъде оставена сама и отиде право в таванската си стая. Точно след няколко минути главата на Лесли се показа от пода.

— Добре ли си, Лин?

— Да, ще се оправя.

Лесли тръгна да се връща надолу по стълбата, но се върна отново горе.

— Вече почти пет години се опитвам да вкарам Ян в леглото си. Ти си тук от няколко седмици и той е готов човек да убие заради тебе. Не виждаш ли какъв късмет имаш?

На Колин й се стори тъжно, че Лесли мисли така.

— Не си ли се замисляла за любов и женитба, Лесли?

Момичето сви ръце и си подпря брадичката на тях.

— Разбира се, че съм се замисляла. Всички жени си мечтаят за такива неща. Но това не е за такива като мене, особено за мъж като Ян Блекстоун.

— И не за такива като мене? — попита Колин.

Лесли вдигна рамене.

— Ти не си като мене, Лин. Дори аз мога да разбера това. Но мъже като Ян се женят за дами. Не е достатъчно да си само красива.

Колин се сгуши в леглото.

— Не искам да се женя за Ян Блекстоун.

— Ти си глупачка, Лин — Лесли отново тръгна да слиза. — Чисто и просто глупачка.

Колин наистина се почувства като глупачка и зарови глава във възглавницата си. Тя започваше да се влюбва в мъж, който трябваше да мрази, мъж, когото се очакваше тя да убие. Съветът на отец Макклауд отново й се причу през замъгленото й от горчивина съзнание: … вгледай се в сърцето си за отговор.

Това най-много я изплаши. Ако следваше сърцето си, тя щеше да предаде всички за любовта на врага си. От срам тя не смееше да покаже чувствата си, криеше ги от себе си и всички, към които можеше да прояви нелоялност. И дума не можеше да става да се допита до сърцето си.

Скоро трябваше да напусне това място.

Вятърът беше леден, а зимата вече беше на прага. На Колин й беше студено, но тя не се върна. Камбаните на параклиса биеха и оповестяваха неделната служба. Тя гледаше как хората влизат един по един в малката църква и й изглеждаха като мравки от мястото, където беше застанала на хълма. Завиждаше им за обикновения живот.

— Ако не те познавах по-добре, бих си помислил, че тъкмо се каниш да скочиш.

Колин не се обърна към Ян, а внезапното му появяване вече не й се струваше толкова изненадващо.

— Какво ви кара да сте сигурен, че няма да скоча?

Той погледна към нея и надолу по стръмната канара при коварното свлачище.

— Изпълнена си с твърде много борбеност. Прекалено лесно ще бъде, ако скочиш.

— Аз не искам да се боря с вас, милорд.

Той се засмя, въпреки че в гласа му се долавяше иронична нотка.

— Единственото нещо, което правиш, е да се бориш с мен, Лин.

Тя най-накрая го погледна.

— Не искам да е така. Когато сте до мен, като че ли не знам какво върша… какво казвам. Моля ви, простете ми за глупостта.

Ян се приближи.

— Аз наистина се бях поунесъл да те преследвам и се извинявам за това. Предполагам… — той за миг спря, а после продължи: — Бях забравил колко е приятно за един мъж да го привлича жена. Ти си много загадъчна. Загубих си ума по теб, Лин, и не се спрях да помисля за чувствата ти. Прости ми.

На Колин дъхът й спря, а сърцето й почти престана да бие, когато чу колко е искрен. Тя интуитивно знаеше, че той не е човек, който често се извинява. Беше трогната изключително и не можеше да заговори заради буцата, която беше заседнала в гърлото й.

— Взех си стая в кръчмата за следващата седмица — Ян разбра въпроса й и му отговори, без да го задава. — Не ми се вярва, че тези мъже няма да се върнат пак. Искам да съм сигурен, че си в безопасност.

— Много мило, но няма нужда да…

Той вдигна ръка и я спря.

— Не бих могъл да спя в леглото си в Стоунхейвън и да се чудя дали си в опасност.

За пръв път той видя в очите й страх.

— Смятате, че ще се върнат? — запита тя плахо и уплашено.

Ян отново го връхлетяха видения, които донесоха със себе си гнева, който беше избухнал в него, когато се натъкна на Лин, на която тъкмо й предстоеше да бъде изнасилена от тримата мъже. Никога не беше изпитвал по-голяма ярост. Дори и при измяната на Блеър. Той можеше направо да ги убие. Такива мъже си заслужаваха смъртта. Още се чудеше защо Лин го беше помолила за милост.

— Не, не — отговори й той да я успокои. — А ако са толкова глупави, това ще им е последното нещо, което ще направят приживе.

Колин почувства как се разтреперва, а стоманената нотка в гласа му беше достатъчна, за да я убеди, да не говорим за яростта, която той едва успяваше да скрие. Срещу това ли се бяха изправили братята й? Мъж, който вдъхваше страх само с това, че съществува?