Фела Скот - Бялата дева

— Причината няма нищо общо с това. Тя е просто средство за постигане на целта.

— Точно от целта се страхувам, Колин.

Цяла минута мина и Колин изпита едно странно тъжно чувство. Ако се хвърлеше в атака, връщане вече нямаше, и Колин завинаги щеше да робува на задълженията и честта на главатаря на клана.

— Така или иначе, до целта ще се стигне.

— Да, така ще е — Дуайт изглеждаше озадачен от нещо. — Какво си намислила? Ще съм ти благодарен, ако ми кажеш.

— Искам Черния вълк да разбере, че аз съм главатарят на клана Макгрегър. Той ми отне семейството, а тази проклета лудост превърна дома и земите ми в пустош. Нямаме достатъчно провизии да изкараме зимата, а Ян Блекстоун има цяло изобилие на разположение. Точно от него ще започна. Нещо за всеки брат, който лежи вкочанен в земята, а още повече за Емет, който е на легло за цял живот.

Колин се обърна и изгледа чичо си право в очите, а гласът й трепереше от вълнение.

— Аз постоянно ще съм трън в очите му. Искам и той да се гневи, както аз се гневя. А с гнева идва невниманието. Тогава, и само тогава, аз ще мога най-накрая да взема това, което ми се полага за смъртта на баща ми — живота му.

— Ти не се отказваш лесно.

— Така е. Да тръгваме ли?

Дуайт кимна и последва Колин, която тъкмо беше пришпорила коня си. Странно чувство на гордост надви над другите му чувства. Той се възхищаваше на находчивостта й. В повечето случаи тя приличаше на майка си, нежна и мила. Но в такива моменти тя му напомняше на брат му — силна и упорита.

Веднага щом пристигнаха в двора на малката ферма, Колин слезе от седлото, Дуайт я последва. Той остана само на няколко крачки разстояние зад нея, с ръка на дръжката на меча, готов да я защити в случай на нужда.

Дуайт пристъпи напред да почука на вратата, а после се отдръпна, за да даде възможност на Колин да си свърши работата. Един сънен фермер отвори вратата, а в очите му се прокрадваше предпазливост наред със сънения унес.

— Да, к’во искате?

— Идвам да събера дълга ти към Блекстоун.

— Вие знаете ли колко е часът? — застаряващият шотландец потри главата си с мазолестата си ръка и отметна назад сплъстената си коса.

— Да, знам — отвърна Колин със спокойствие, което личеше в гласа й. — А сега, кажи ми, моля, колко добитък дължиш.

Той подозрително вдигна вежди.

— Лорд Блекстоун идва при мене и жена ми и решава каква рента да плащам. А вие какво правите тука?

Очите му се присвиха, докато изучаваше с поглед мъжете, които все още бяха на конете си. Той нервно избърса с пръсти потта, която се беше появила на челото му, опипа вече наболата побеляла брада, която се показваше през загрубялата му кожа.

— Нямаме намерение да навредим на теб или на семейството ти искам само добитъка, който дължиш на Блекстоун.

Най-после мъжът беше обзет от страх и направи една крачка назад.

— Не мога да направя т’ва, девойче. Дължа т’ва на лорд Блекстоун.

— А — гласът на Колин продължаваше да бъде равен и спокоен — аз ще взема тоя добитък като дълг към мене. Кажи на Блекстоун ако го иска, да дойде да се види с мен.

— Ами ти коя си?

— Колин Макгрегър. Аз съм главатарят на клана Макгрегър.

— Не мож’ да бъде — каза фермерът, а очите му широко се разтвориха.

— Аз съм главатарят на клана, а ти добре ще направиш, ако запомниш какво ти казах. Искам Черния вълк да разбере при кого му е добитъкът и защо.

Той кимна с готовност, а рошавата му глава нервно се клатеше нагоре-надолу.

— Да, девойче. Колин Макгрегър.

— Кажи на Блекстоун, че това е само началото. Много ми дължи и възнамерявам той да ми компенсира загубите.

Дуайт наблюдаваше реакцията на мъжа, докато с простичкия си ум бавно асимилира това, което Колин му беше казала. Фермерът пак кимна, този път още по-енергично. Дуайт пристъпи напред и запита:

— Колко добитък?

Фермерът вдигна ръка и им каза колко. Колин се усмихна и махна на Дуайт и нейните хора да го приберат.

— Блекстоун е много щедър господар.

— Да, наистина е щедър — съгласи се старецът.

— И да не забравиш да кажеш на Блекстоун точно какво съм ти казала. Ще запомниш ли?

— Да, всяка една дума. Ня’а да забравя.

— А сега по-добре си лягай. Извинявай, че те обезпокоих.

Без да каже и дума повече, Колин се върна при коня си и го яхна. Тя не беше готова за чувството на вина, което я обзе, когато видя човекът да стои на вратата на къщата си, зяпнал от учудване. Тя отблъсна чувството и ядосано изскърца със зъби. Как ненавиждаше тази война на характери, която бушуваше в душата й. Тази нощ беше доказала, че е главатарят на клана, на хората си, на Черния вълк, на себе си. Не можеше да понася слабостите. И не искаше!