Фела Скот - Бялата дева

— Аз винаги съм знаела в какво вярвам и в какво не вярвам — Колин сведе поглед и погледна ръцете си, объркана и нещастна. — Но вече не знам какво да мисля, отче.

— Накрая ще разбереш какво е истина и какво не е. Вгледай се в сърцето си за отговор.

Андрю влезе тичешком в параклиса, с порозовели от играта бузи.

— Мамо! — Той спря пред нея, като дълбоко си поемаше въздух. — За теб.

Той й връчи букет цветя, които сам беше набрал, а лицето му грееше от гордост.

— Много са красиви, Дрю.

Тя прие подаръка му и се наведе да целуне сина си не бузата, а след това го придърпа на скута си. Андрю сложи глава на рамото й. След секунди вече очите му се притвориха, а след това съвсем се затвориха и той заспа.

— Момчето има късмет, Колин.

— В какъв смисъл, отче?

— Той има теб — каза простичко той. — Много смелост е необходима да отгледаш детето на чужда жена като свое и така всеотдайно, така истински да го обичаш.

— Лесно е човек да го обича. Няма нещо, което да не направя за Андрю.

Собствените й думи й напомниха за спора й с Емет и тръпки я побиха от това. Колин още по-силно притисна Андрю.

— Девойче.

Отец Макклауд пак привлече вниманието й.

— Колин, добре ли си?

— Да — промълви тя. — Добре съм.

Думите й като че ли не убедиха отец Макклауд.

— Ти изглеждаше доста… — той се мъчеше да намери точната дума, — ожесточена.

Колин се опита да се съвземе и да сложи безгрижна усмивка на устните си.

— Добре съм. А ние трябва да тръгваме.

— Но виното вече трябва да се е стоплило.

Колин вдигна спящия си вързоп и стана.

— Може би някой друг път.

Той кимна.

— Отче, искам да те помоля за една услуга.

— Каквото пожелаеш, чедо.

— Ако нещо ми се случи — каза Колин, като си пое дълбоко дъх и успокои чувствата си, — ще вземеш ли Дрю?

По лицето на отец Макклауд се изписа учудване.

— Ами семейството ти, чедо?

Колин не го изчака да продължи.

— Не, искам да обещаеш, че ще го отведеш далече от тук. Далече от семейството ми и — тя пак спря за малко, а след това бързо довърши — далече от истинското му семейство.

Отец Макклауд изглеждаше объркан. После по очите му пролича, че разбира.

— Обещавам, Колин Макгрегър.

Тя с облекчение се усмихна.

— Благодаря ти, отче.

— Бог да те благослови и пази, чедо.

Колин дръпна юздите на коня си, защото животното нетърпеливо тъпчеше да тръгне.

— Не искам никого да раняват — извика тя на мъжете, които се бяха насъбрали около нея.

Тя беше спокойна от обещанието на отец Макклауд, дадено същата тази сутрин, знаеше, че ако нещо й се случи, Андрю ще бъде отведен далече от цялата тази омраза и отмъщение.

Дуайт Макдъгъл я погледна, а по изражението му личеше, че не е доволен от нея и от това, което щяха да правят. Но той нищо не каза. Тя му беше благодарна за това.

— Ще покажем на Блекстоун, че старият Макгрегър не е мъртъв, нито пък, че ще бъде забравен.

Чу се как мъжете викат и тя разбра вълнението им. И все пак, нейните чувства си останаха притъпени. Техните действия им вдъхваха надежда, а това смазваше собствената й надежда, убиваше идеите и убежденията, които винаги са й били скъпи. От вятъра, който мяташе косата й насам-натам на кичури, тя беше трезва, умът й беше бистър за задачата, която предстоеше. Конят й се изправи на задните си крака, а огромните му копита се замятаха във въздуха.

Веднага щом предните крака на коня стъпиха на земята, тя тръгна, а огромната му мощ носеше Колин с лекота. Те яздиха доста дълго време, но им се струваше, че са изминали само няколко кратки секунди. Те забавиха главоломната си скорост, а после съвсем спряха. Групата беше обгърната от тишина, която се нарушаваше само от тежкото дишане и, от време на време, пръхтене на конете.

Колин погледна каменната хижа, а по пушека, който се извиваше над комина, разбра, че семейството е вътре. От тихото мучене на добитъка й стана ясно, че нощното им яздене не е било напразно. Това я радваше, въпреки че й беше трудно да диша, тъй като страхът беше превзел съзнанието й.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш, девойче?

Плътният глас на Дуайт се намеси в бушуващите й чувства с познатото си звучене, което беше донякъде успокоително. Тя се обърна към чичо си с високо вдигната от твърдото си решение брадичка.

— Да, сигурна съм. Длъжник ми е, Дуайт. А аз възнамерявам да си взема дължимото.

— Да, разбирам. Просто не знаех причината.

От устата й се чу една въздишка, преди тя да успее да я спре.