Фела Скот - Бялата дева

— Той не правеше нищо подобно, Дуайт. Може би ти си този, който трябва да се извини.

Това съвсем стъписа Дуайт. Как можа да й хрумне такова нещо, за Бога? Жени! Искаше му се да я удуши… не, искаше му се да…

— Няма да седя и да му позволя да…

— Да му позволиш какво? Да танцува с мен? На всички ли ще разцепиш главите на две, чичо? И… — Колин прекъсна, като понижи глас само той да чуе:

— Ако наистина съм била опипвана, нямам нужда от теб да връхлиташ да ме спасяваш.

— Ъ-ъ — изръмжа Дуайт и тя трепна от остротата му. — Имаш нужда някой да те спасява, девойче. Ще си имаш неприятности, като те гледам.

— Така е — отговори тя, а очите й примижаха и се впиха в неговите. — Ако неприятностите носят името Блекстоун.

Изведнъж ядосаният поглед на Дуайт се превърна в друг, по-странен.

— Дай на мен да се погрижа за него, Колин. Ще убия това копеле за теб и за Дъглас:

— Не може. Знаеш това. Това е работа само за Макгрегър и никой друг — гласът на Колин омекна, но в думите се четеше твърдост, която не позволяваше по-нататъшни спорове.

— Аз съм наполовина Макгрегър. Това за нищо ли не се брои?

На Колин й се искаше да беше така. Но когато ставаше дума за шотландец, за неговия клан, за неговата чест, самия му начин на живот, вече не беше така.

— Това не е работа за теб, Дуайт Макдъгъл, а за мен и само за мен.

Той продължи да стои, втренчен в нея, а по лицето му ясно личаха ядът и болката. Колин се боеше да диша — мислеше си, че ще избухне всеки момент. Вместо това, той се обърна и си отиде.

Дуайт не се спря, докато не стигна вратата на стаите си. Стоеше в коридора с ръка на дръжката и слушаше шумовете, които достигаха до него. Той бързо се скри в стаята си, за да избегне мъчението, Огънят в камината беше изтлял и сега в стаята му беше почти тъмно, като се изключат бледите сенки, хвърляни от огъня. При все това, мракът около него беше ярък в сравнение с отчаянието, което носеше в сърцето си.

Виното беше убило силата му, но чувството си беше още в него и го разяждаше като болест, която топи мускули и плът. Вече не можеше да го обуздае. Дойде от само себе си, като че ли страстите му си имаха собствен разум. Той чувстваше как грешното желание го разяжда, превръща се в някакво чудовище, което превзема разсъдъка му.

— Грехове насади в душата ми, Колин. Не знам какво да правя.

Колин внимателно постави пергамента обратно в торбичката и я затегна здраво. Трябваше втори път да нападне Ян Блекстоун, за да й отговори, а съобщението му беше любезно, независимо от това, което беше сторила. Ако трябваше да постъпи като Колин, тя би приела предложението му, но като главатар на клана не можеше. Тя прекоси вестибюла и отиде при момчето, което чакаше отговора й точно зад входната врата.

— Кажи на лорд Блекстоун, че… — Тя спря, като за миг не знаеше какво да каже, а после му хвърли торбичката и го накара да я хване, преди да е паднала на пода. — Не искам предложенията му за мир. — Ще вземам каквото си искам и когато си поискам. Той ми го дължи.

— Не разбрах какво искате да кажете — измърмори вестоносецът, видимо объркан.

Колин съжали момчето — очевидно беше, че е нервно. Но тя не можеше да му позволи да види собствената й обърканост, собствената й слабост.

— Няма нужда да разбираш, Просто му кажи, че ми го дължи. Нито повече, нито по-малко.

Той кимна и направо хукна от замъка.

Колин се завъртя в кръг, но рязко спря, когато видя, че Дуайт я наблюдава. Искаше й се да намери друга причина за изражението на лицето му, за огъня, който светеше в очите му, но вече не можеше да даде друго обяснение за това, което виждаше. Прекалено много се беше изменило. Вече нищо не беше същото.

— От нещо да имаш нужда? — попита тя.

— Не — отговори той, като не даде да се разбере какво става в съзнанието му. — Просто се чудех какво иска ездачът.

— Нищо. Аз се погрижих за това.

— Да. Предполагам, че си се погрижила.

Това породи подозрение.

— Пак ли си пил, чичо?

— Да. Точно така.

— Защо го правиш?

— Кое, девойче?

Тонът му беше вбесяващ, но тя не се остави да избухне.

— Да не би да си намислил да се пропиеш съвсем?

Той обмисли въпроса й, а после кимна.

— Да, намирам, че е добър начин да умра. Премахва това, което чувствам.

— Да не чувстваш — това ли искаш?

— Всичките тези въпроси… какво точно искаш от мене. Колин?

— Истината, Дуайт, искам истината. — Колин го изгледа изпитателно, но не намери отговор на нито един от въпросите си.