Фела Скот - Бялата дева

Дуайт кимна, но нищо не каза. Колин знаеше, че той смята, че е прекалено рано за второ нападение, но тя точно това искаше — да си остане непредсказуема.

Да слуша смеха, разговорите, стъргането по пейките и пукащите съчки в огъня беше втора природа за Ян, а кръчмата „Гарванът“ — втори дом. Харесваше му не само силната бира, която сервираха тук, но и компанията, която си беше създал. Ян обичаше да прекарва времето си с неговите момчета и Джефри винаги беше добре дошъл при него. Той знаеше, че се чувстват повече у дома си в кръчмата. Сковаността на Стоунхейвън беше прекалено официална за веселието им. И всички те, включително Ян, уважаваха и обичаха Ейнсли твърде много, за да я карат да търпи пиенето им, затова ходеха в кръчмата в такива случаи. Ян с нетърпение очакваше тихите вечери, прекарани с майка му, а тя нямаше нищо против нощите, които той прекарваше с неговите момчета. Тя беше свикнала той да идва и да излиза и никога не се оплакваше за многото нощи, през които той оставаше в кръчмата, защото разбираше мрачните му настроения по-добре, отколкото самият той.

— Кажи ми, Джеф. Ти какво би направил?

Ян внимателно наблюдаваше приятеля си, а доброто настроение и закачливостта, с които беше започнал, изчезнаха, когато се замисли над въпроса на приятеля си.

— Малко е трудно, Ян. Ако беше мъж, можеше да се справиш с положението, както правеше в миналото. Но тъй като главатарят на клана сега е жена, представа си нямам какво трябва да се направи по въпроса.

— Мама смята, че трябва просто да я оставя на мира да й мине.

— Смяташ ли, че е толкова просто?

— Не знам. Времето ще ни даде отговора, сигурен съм.

Някой влезе в кръчмата и Ян и Джефри замълчаха и погледнаха натам. Човекът беше много развълнуван и вълнението му се предаде и на другите.

— Изглежда е пожар! Зърното!

И Ян и Джефри скочиха на крака в един миг, а дървените пейки едва не се прекатуриха, когато хукнаха към вратата. За минути се бяха качили на конете си и тръгнали към пожара, чието сияние ги водеше в тъмнината, а пушекът се губеше в нощното небе.

Когато пристигнаха, огънят беше вече потушен. Една жена стоеше сред пушека и пепелта и гасеше последните пламъци с плитката си. Беше покрита със сажди от глава до пети и нямаше едно място но тялото й, което да не е черно. Сплъстената й коса висеше, натежала от пепел и мръсотия, а от нея стърчаха цели снопове пшеница.

Колин вдигна поглед и видя, че двама мъже на коне я гледат. Тя се спря и се изкашля да изчисти дробовете си от пушека, който беше вдишала. Когато пожарът беше избухнал, тя беше наредила Дуайт и нейните мъже да си отидат. Сега й се искаше да не беше го правила. Но тя нямаше да бяга. Тя отстояваше територията си и стоеше пред тях в цялото си рошаво величие.

— Какво правиш, девойче?

— На какво ви прилича това, което правя?

Те се бяха приближили достатъчно и Колин можеше да прочете какво беше изписано по лицата им. Те очевидно не бяха очаквали, че тя е толкова наперена. Мина й наум едно предупреждение, че най-добре беше да не се държи така, но тя не му обърна внимание.

— Гасиш ли го, или го разпалваш?

Колин внимателно ги наблюдаваше. По-високият, тъмнокосият мъж продължаваше да мълчи. Тя точно в него беше вперила поглед.

— Аз бих попитала твоите хора, които предизвикаха пожара. Да хвърлиш факла насред житница не е много хитро.

— А ти значи го гасеше.

— Всъщност аз го крадях.

Те определено не бяха очаквали подобно нещо. Но пък и Колин не беше очаквала реакцията на мургавия мъж. Той се засмя, но не за кратко, а продължително и от сърце. Тя си помисли, че може да падне от коня си — така силно се смееше.

Колин изтича до него и сграбчи големия му обут в ботуш крак и го дръпна с все сила. Грамадният мъж се прекатури от коня и тежко се строполи на земята.

— Не обичам да ми се пали житото. Очаквам да ми се плати за всичко. И да кажеш на Блекстоун — да ми се изплати за всичко.

Ян се изправи и хвърли един поглед на спътника си, като се опитваше да не се смее. Той небрежно се приближи до Колин. С цяла глава по-висок от нея, той беше най-широкоплещестият мъж, когото бе виждала. Веселието все още личеше в очите му, но лицето му беше сериозно. Очите му бяха много светли, а чертите на лицето му толкова силно изразени, че изглеждаха сякаш са дялани от камък — всяка една линия се открояваше ясно и отчетливо. Черната му коса беше изтеглена много назад и здраво вързана на тила, тъмна и буйна като нощта. Тя смело разгледа пълната извивка на устните му и й се стори, че й се иска ги докосне.