Фела Скот - Бялата дева

Трудно беше да го следи с поглед, защото конят му препускаше бясно. Буреносни облаци закриваха луната и не пропускаха светлината, а от това ездата й ставаше опасна.

Тя нямаше да отстъпи на стихията. Гневът в душата й бушуваше и се превръщаше във властна сила, срещу която не можеше да се опълчи и която я тласкаше все по-силно и по-бързо.

Мислел, че е луда!

До съзнанието й най-после достигна една тъпа болка, едно настойчиво пулсиране, което й напомни, че е ранена. Въпреки това тя не спря. Чак когато вече бяха много навътре в гората, Колин разбра, че теренът се е сменил. Конят й забави ход и тя се вкопчи в него с всичката сила, която й беше останала. Беше се вкочанила от студ и това й помагаше да не чувства как клоните я дерат от безкрайната стена дървета, които я заобикаляше.

Изминаха няколко минути преди да разбере, че вече не знае къде е Блекстоун. Беше твърде тъмно, за да си намери пътя, а и дума не можеше да става да намери черния вълк. Със съжаление Колин дръпна юздата на коня и уморено слезе от седлото. Когато стъпи на земята, краката й отказаха да я държат и тя падна.

Трепереше колкото от студ, толкова и от загубата на кръв. Всяка една част на тялото й я болеше, но рамото й направо гореше. Тъй като не можеше да стои, Колин започна да пълзи, за да намери място, където да се подслони от дъжда. Тя се скри под една тежка папрат и се сви на кълбо, за да се стопли.

Беше я налегнала умора, но тя не си затвори очите. Нещо я караше да е нащрек. Най-накрая тя видя животното. Златните му очи светеха в тъмнината и грееха като хиляди малки слънца на фона на черното небе. Тя разпозна черния вълк. Истории засноваха из мислите й, легенди за черния вълк, с които баща й и братята й я бяха плашили. Тя си спомни за първата си среща с вълка и бързо отхвърли легендата. Защо ли не вярваше на баща си и братята си? Дали не бяха използвали дивите легенди просто за да продължи враждата, да подклаждат омразата, в която така ревностно се бяха вкопчили?

Клепачите й се притвориха, но тя с мъка ги отвори, като се опитваше да остане будна срещу по-силната им воля. Те се спуснаха напук на намерението й.

— Надявам се, че съм добре, че ти си ми приятел, а не враг. Закриляше сина ми, сега аз трябва да разчитам на тебе, докато спя. Моля се божията мъдрост да е това, което ме кара да мисля така.

Ян лесно се придвижваше из притъмнялата гора, защото пътеката, която следваше, му беше позната.

В душата му се надигаше гняв, от който кръвта му кипеше. Не можеше да повярва на наглостта на тази жена. Тя наистина очакваше той да се бие с нея. Трябва да е побъркана! Луда!

Да, реши той. Тя е луда.

Вече вървеше по стръмно и конят му внимателно подбираше къде да стъпи по каменливата пътека, която криволичеше и завиваше. Те продължително се изкачваха, а най-накрая пристигнаха в една каменна къщичка, сгушена сред дърветата на планинския склон. Коминът пушеше и димът се виеше преди да изчезне в тъмното небе. Джефри вече беше пристигнал. Ян слезе от седлото. Той отведе коня до навеса, прикрепен към къщата.

— Помислих си, че ще се качиш дотук, за да ти мине ядът.

Ян изсипа кофата с овес в хранилката преди да се обърне към приятеля си.

— Сигурно е луда, Джеф. Не знам какво да правя с тази жена.

— Да, тя наистина се оказа трудна работа.

Джефри и Ян мълчаливо влязоха в къщичката. Ян стоеше до огъня и гледаше как пламъците поглъщат сухите дърва. Джефри седна на пейка до грубо скованата маса.

— Прав беше, че не се би с нея. Не можеш да се биеш с жена, дори и да е главатар на клан.

— Никога не съм виждал толкова гняв в очите на жена.

— Нейните баща и братя са й предали в наследство омразата — една представа зачести враждата, която не са могли да довършат. Това е тежък товар за една жена, която трябва да го носи в сърцето си.

— Да — промълви Ян и си спомни как главатарката се беше опълчила срещу него с предизвикателство и гняв. Ядът, който все още се таеше у него, премина и той се засмя.

— Много грозна изглеждаше. Беше като мъж в тези панталони.

Джефри също се засмя.

— Нямаше и местенце по нея, което да не е покрито със сажди. Много пъти ще трябва да се мие, за да изтърка тази мръсотия от себе си.

— Не смятам, че това ще е от голяма полза — ухили се Ян, който все още се забавляваше със спомена за главатарката Макгрегър. — Тя е хубаво момиче и има нужда от мъж, който да вкара ума й в правия път и да я накара да мисли за други неща, а не за това как да ме убие.