Фела Скот - Бялата дева

Ян Блекстоун стоеше в малката къща и слушаше историята, която арендаторът му, Малкълм, разказваше. Гняв бушуваше в душата му, отдавнашен гняв, който той се надяваше, че може да се погребе със стария Макгрегър.

— И тази жена твърдеше, че е главатарят на клана?

— Да, каза, че била Колин Макгрегър — новият главатар на клана.

— Това е невъзможно!

Ян съжали, че така беше избухнал, че старецът се сгърчи от високия му тон.

— Не искам да оспорвам това, което казваш, но…

— Хубаво момиче беше. Каза, че ако си искаш добитъка, да идеш да я видиш. Каза, че ще се върне.

— Е — проточено каза Ян и реши, че това не си струва гневът му. — Халал да й е на тая вещица. Дано само с това й мине ядът.

— Дано — съгласи се Малкълм, но в гласа му се прокрадна съмнение. — Аз нищо не напра’их да ги спра.

— Добре си направил, че не си се бил заради няколко говеда. Не се тревожи за тях. Само се грижи за семейството си, а аз ще се погрижа за тая Ко… К…

— Колин — повтори Малкълм, когато Ян заекна на името. — Колин Макгрегър, лорд Блекстоун.

— Да — измърмори Ян. — От сега нататък ще й помня името. Ще го помня.

Истина беше. Нямаше да забрави. Името на Колин Макгрегър беше жигосано в паметта му от огън, който той наивно си мислеше, че е умрял с баща й. Ян пусна коня си да тича бързо и тежко — езда, от която да му мине гнева.

Сцената се разиграваше постоянно в съзнанието му и всеки път той идваше до едно и също решение: нищо. Докато стигне Стоунхейвън, той се беше убедил, че тя няма така глупаво да рискува още веднъж.

— Да пием за нашия покровител.

Колин вдигна чаша в чест на Блекстоун, човекът, който щедро, макар и без да иска, беше осигурил месото за пира им. От два дни шишовете се въртяха в каменната камина в голямата зала, както и в кухнята, а прислугата весело се готвеше за празненството. Месото капеше в огъня, цвъртеше, а наоколо миришеше на хубаво. Отдавна в Грегър Касъл не бе имало толкова радост. Всички замълчаха, за да чуят Колин.

— За Ян Блекстоун!

Този път всички се присъединиха към нея, вдигнаха чаши за него, а крясъците им се разнесоха и заехтяха из голямата каменна зала. Музиката пак почна и много хора станаха да танцуват.

Когато Колин се присъедини към веселието, смехът й достигна до Дуайт и го отвлече от разговора му. Косата й беше пусната — от веселия танц й се беше развързала плитката. Гореше като огън по нежните й рамене и блестеше на светлината на факлите. Лицето й беше поруменяло, а зелените й очи искряха. Никога не беше изглеждала толкова красива.

Погледът му я проследи, когато танцьорите я върнаха във вихъра на танца. Младият мъж, който я въртеше наоколо, като че ли беше прекалил с пиенето. Дуайт се намръщи, като видя как той поглежда Колин.

Дуайт пресуши чашата си с вино, а после я вдигна за още. Колкото повече пиеше, толкова по-малко щеше да усеща — в това беше сигурен. Достатъчно вино и огънят, който гореше в него, щеше да бъде загасен с безчувственото вино. Той пак изпразни чашата си.

Главата му вече започваше да бучи, погледът му помътня и мислите му се объркаха. Но той още не можеше да откъсне погледа си от Колин. Тя танцуваше със същия шотландец — Дуайт не можеше да си спомни името му в момента, но то нямаше значение. Това, което имаше значение, беше ръката, която се плъзна по крехкото й кръстче, пръстите, които се спуснаха по нежната извивка на ханша й.

Дуайт още по-силно стисна чашата и пак отпи, продължително и много, като се надяваше виното да охлади жарта, който се разнасяше по цялото му тяло и идваше от слабините. Той скърцаше със зъби от яд и още по-силно ги стисна, когато мъжът притегли Колин по-плътно към себе си.

Дуайт скочи от масата и си запроправя път из тълпата като бик: разбутваше и блъскаше тези, които му се изпречеха на пътя. Яростта и якото му телосложение му гарантираха безпрепятствено стигане до човека, който танцуваше с племенницата му.

— Махни си ръцете от нея, момко, или ще ти разцепя главата на две.

— Дуайт — усмивката на Колин угасна и тя се намръщи. — Ти си пиян.

— Точно така, миледи. Вярно е.

— Може би най-добре ще е да се оттеглиш.

На Дуайт му беше познат този поглед и добре знаеше, че няма смисъл да й противоречи. Но той не беше настроен да се вслуша в предупреждението й.

— Няма да позволя на момчето да те опипва така. Той ти дължи извинение.

Колин се разкрачи и сложи ръце на кръста. Гневът едва не изскочи от изумрудените й очи, а той би се заклел, че видя пламъци в тях. Натрапчивият възел, който беше на дъното на стомаха му, се затегна и му причини болка.