Фела Скот - Бялата дева

Дълбоко в себе си той смяташе, че не е. Бог му беше дал дете, а той се беше отвърнал от него в яростта си. Дори и това, че знаеше, че не го е сторил нарочно, не успокояваше съвестта му. Какво ли щеше да направи, ако беше знаел, че Блеър е бременна? Дали яростта му от нейната измяна би смекчила чувствата му към бебето?

— Дрю!

Жената извика и смути мислите му, като прекъсна мъчението, наложено от самия него. Трябваше му малко време, за да види жената, която се отдалечаваше от групата.

— Дрю — извика тя пак.

Ян надникна пак и видя по-големите деца да се скупчват около по-малките и да тръгват към селото. Само жената се беше отправила към гората, а по походката и личеше загрижеността.

Малкото момченце изникна от гората и Ян се разтрепери неудържимо. Страхът го накара незабавно да тръгне, а бойният му кон се подчини на нареждането му. Когато вече се беше приближил до детето, глиганът се хвърли.

Ян се наведе от седлото и грабна момченцето с един замах, точно когато черният вълк се хвърляше към дивото прасе и пресичаше нападението му. При втория сблъсък вече се чуваше ръмженето на вълка и грухтенето на глигана. Прасето отстъпи пред свирепостта на вълка.

Светли очи с цвят на тъмен мед се взряха в Ян. Разрешената черна коса и тъмна кожа го накараха да си помисли, че така можеше да изглежда и собственият му син стига да се беше родил и да беше жив.

— Дрю — Ян чу как жената извика още веднъж, този път от по-близо.

— Добре ли си момко? — попита той.

Малката главичка кимна утвърдително.

Ян нежно го свали на земята. Детето посочи към вълка.

— Кученце няма хапе?

Ян се усмихна.

— Няма страшно от кученцето, Дрю. Сега върви.

Колин пак извика сина си, като инстинктивно предчувстваше опасността.

— Дрю.

— Мамо.

Сълзи заслепиха Колин, когато се затича към мястото, откъдето се чуваше гласът му. Чувство на облекчение я завладя, когато го видя. Тя коленичи и притисна Андрю към себе си.

— Много ме изплаши, Андрю. Знаеш, че не бива да отиваш, където и да е сам.

— Аз вижда Зайо Байо и иска вземе у дома.

Колин взе Андрю в обятията си и стана.

— Хайде да настигнем другите.

Андрю се извъртя в ръцете й и погледна назад.

— Вземи кученце у дома.

Колин бавно се обърна, а после се вкочани.

— Хубаво кученце — извика Андрю и се заизвърта да слезе на земята.

— Шшт — прошепна Колин на ухото му като го усмиряваше. Кученцето няма да иска да дойде с нас у дома. То обича да живее в гората.

Тя предпазливо отстъпи една крачка пред вълка и хвана още по-здраво Андрю, преди да побегне.

— Виж — пищеше от удоволствие Андрю. — Кученце ходи у дома.

След като се осмели да погледна назад, Колин видя как вълкът се приближава. На преден план изскочи страхът, но все пак инстинктът й подсказа, че животното не е опасно. Той клекна на задните си крака и зачака с глава на една страна, като че ли изразяваше любопитство.

— Кученце, помогни ми.

В очите на сина й не личеше никакъв страх, а когато пак погледна вълка, той вече се беше излегнал на земята с глава, скътана между предните му лапи. Излъчваше покорство, дори беше дружелюбен.

Колин отхвърли тази идея и се ядоса на себе си, че е толкова невнимателна.

— Слушай мама, Андрю.

Андрю любопитно я изгледа и зачака.

— Махни за довиждане на кученцето. Трябва да тръгваме.

Андрю махна с пухкавата си ръчичка и Колин се отдалечи, като хвърляше погледи назад през няколко крачки. Сега животното само ги наблюдаваше и не направи нито крачка след тях. Колин си позволи да позабави крачка.

Ян тръгна да си ходи, чак след като се беше уверил, че младата жена и детето й са на безопасно разстояние. Той не беше успял ясно да види жената, защото главата й беше покрита, а лицето й не гледаше към него. Знаеше само, че има син на име Андрю.

— Хайде, кученце — Ян извика на вълка, а после се разсмя на невинността на детето. Изведнъж го обзе желанието да има цял куп такива дечурлига.

Колин влезе в малката селска черква, чиито врати бяха широко отворени за всеки, който искаше да влезе. Както винаги я завладя чувство на спокойствие, с желание прие подкрепата в момент, когато в душата й се беше вселил смут. За миг тя спря и събра силите, които й се предлагаха, а после мина покрай застарелите дървени пейки и простичкия олтар до края, където знаеше, че ще намери отец Макклауд.

— Добро утро, отче.

Отец Макклауд вдигна поглед от книгата си и се усмихна, а сивите му очи се изпълниха с радост.