Кристина Скай - Перлата на любовта

И тогава…

Това, което последва, щеше завинаги да остане като кошмар за Чеси. Дълго време споменът за трагичната развръзка не напускаше съзнанието й.

Най-напред дрезгавият истеричен смях на Андрю. Дивият му победен танц.

След това смайването му, когато се спъна в някакъв камък.

Следващите залитащи и несигурни крачки. Размахването на ръцете. Внезапното политане назад.

И накрая, тялото му, попаднало между въртящите се, огромни, бели крила на мелницата.

Чеси придърпа децата към себе си, докато блестящите остриета падаха надолу, непоколебимо следвайки своя път, задвижвани от тежащия тонове, добре смазан механизъм.

Удариха със смразяващ кръвта приглушен шум. Писък, а след това зловеща тишина. В полето алените като кръв лалета продължаваха да се полюшват на слънчевата светлина.

Поверявайки децата на приятеля си с каменното лице, Чеси се спусна към Тони. Лицето му бе сгърчено от силната болка, докато я прегръщаше.

— По дяволите! Никога не съм мислел, не съм си представял… — Чеси го усети да потреперва. — И те доведох тук, направо в капана му. За Бога, Щурче, можеш ли някога да ми простиш?

Чеси ласкаво прокара ръка по бледото му чело и отметна кичур непокорна, тъмноруса коса.

— Никога. — Гласът й се снижи до шепот. — Но ще ти давам възможност час след час, нощ след нощ да изкупваш вината си. О, това ти обещавам.

Пръстите на Тони се вкопчиха в нея.

— Ще се погрижа да изпълниш това свое обещание, любов моя. Като се почне от… — Той я пусна и стисна с двете си ръце окървавеното си коляно. Примижа от болка. — … от утре. — Довърши той.

След това падна безжизнен сред лалетата.

— И твърдя, че ти си най-вбесяващият… Най-невъзможният пациент! Стой така, докато…

— Пих вече от тази гадна смес — лицето на графа на Морлънд доби войнствено изражение. Надменно вдигна тъмнорусата си вежда.

— Не ме гледай така, Тони Морлънд!

Графът скръсти ръце на гърдите си.

— Отдавна е време за лекарството ти. — Чеси се опита да избегне втренчения му поглед. — Трябва да…

— Целуни ме, магьоснице.

— Тони, престани или…

— Само една целувка. С удоволствие я заменям за една лъжица от отвратителния бълвоч, който се опипваш да ми натикаш в гърлото.

Чеси свирепо погледна графа. Бели бинтове обвиваха ребрата и рамото му, а той беше подпрян върху цял куп меки бели възглавници. След припадъка му при вятърната мелница в продължение на два дни той или спеше, или лежеше, унесен в дрямка.

Сега, на трептящата светлина на свещта, очите му бяха изпълнени с решителност.

— Но това е измама! Това е изнудване. Това е…

— Любов. Любов от пръв поглед — гласът на Тони беше тих и нежен. — Десет години вече, Щурче. Спомняш ли си? О, Боже, а аз помня. Луната хвърляше сребристите си мрежи върху залива. Ние плувахме до лодката, а водите бяха като гладка черна коприна.

Гърлото на Чеси се сви. О, да, и тя помнеше. Може би прекалено добре. И това караше ръцете й да треперят, краката й да омекват и да се подкосяват.

— Това беше много отдавна. — Постара се гласът й да прозвучи строго. Все пак той беше изтощен от раните си. Каква болногледачка беше тя, ако…

— Забравила си? — отново същото провлачено предизвикателство. — Не помниш онази нощ, когато доплувах до теб? Съвсем гол.

Чеси преглътна. Докато се суетеше с чистите бинтове, косата й падаше като тъмна завеса около лицето й. Промърмори нещо неразбираемо.

— Какво? Не те чух, Щурче.

— Казах, че може би си спомням бегло едно-две неща.

— Аха. Значи си спомняш бегло?

— Може би — поправи го тя педантично. Ръцете на Тони обвиха кръста й. Придърпа я към себе си.

— Какво пра…

Ръцете му я притиснаха още по-здраво. Секунда по-късно тя тупна на леглото до него, а коприненият й пеньоар се разстла около нея като блестящо езеро от течен аметист. Едновременно с това той зарови пръсти в косата й.

— Тони, спри! Не бива!

— М-м-м-м… Не бива ли…

— Но, ръката ти!

— По-близо, Щурче.

— Не! Кракът ти!

— Кой крак?

— Този, който ужасният мъж почти раздроби с куршума. А сега ме пусни преди…

Единственият му отговор бе безмълвното разхлабване на колана на пеньоара й. Преди Чеси да се усети, синята коприна се плъзна надолу по раменете й.

— Не искам, чуваш ли? Това е лудост. Безотговорно е! То е…

— Ах, Щурче, как обичам да ми говориш така.

— Как?

— Възбуждащо. Съблазнително. С неприкрита страст.

— Нищо подобно не правя! — Чеси се опита да стане. При това движение тъмната коприна оголи белите й, сякаш изваяни от слонова кост, гърди.