Кристина Скай - Перлата на любовта

— Ревнуваш. Ревнуваш. — Чеси пляскаше с ръце от удоволствие.

— Е, може би съвсем мъничко. — Графът се намръщи. — В крайна сметка ти и този тип сте прекарвали ден след ден, седмица след седмица заедно на тренировки.

Чеси му се усмихна дяволито.

— Месец след месец.

Преди да се усети, се озова на гърба си, с ръце хванати плътно над главата й. Очите на Тони блестяха.

— Виждам, че ти харесва да водиш живот, пълен с опасности.

— Много опасен за предпочитане, милорд. — Езикът й се плъзна многозначително по плътната долна устна. — Но какво стана с твоето обещание? — понита тя невинно. — Помня много добре, че каза, че няма да има повече такива неща. Не преди да се оженим.

Гъстите мигли отново се сведоха надолу и скриха очите на Чеси.

— Или може би сте променили решението си, милорд?

Лицето й бе самата невинност, което странно контрастираше с действията й — тя лежеше полугола под него. А усмивката й можеше да стопи декемврийски сняг.

Графът раздразнено промърмори нещо под носа си.

— Какво каза, скъпи мой?

— Казах, упорито малко създание, че ще съжаляваш за това. Дълбоко ще съжаляваш, обещавам ти. Ще те тормозя, докато можеш да изпишеш всяка дума във всяка моя книга от цялата библиотека. — Ръката му обви копринената топлина на гърдата й и го полазиха тръпки.

— Нима? Предполагам, че това ще означава всекидневни упражнения под твое наблюдение. — Очите на Чеси се съсредоточиха върху устните на Тони. — Лично… наблюдение. За да си сигурен, че съм научила всичко, което имаш да ме научиш…

Докато говореше, Чеси леко помръдна, а копринената пола на пеньоара се плъзна още по-надолу по нежните й бедра.

Сега единствено тъмният пояс я покриваше.

Той се виеше по тънката й талия, през нежната й голота, и я правеше неописуемо съблазнителна.

Морлънд затвори очи и се помоли за търпение. Или ако не търпение, то поне малко здрав разум.

— Това е единственият начин, по който ще сте сигурен, че съм научила всичко, нали милорд?

Очите й продължаваха да гледат невинно, но гласът й бе дрезгав и пълен с копнеж.

— О, Боже, жено, ще ме подлудиш! Бях в по-голяма безопасност при Саламанка срещу наполеоновите voltigeurs.

— Дълбоко се надявам, че не е така. — Чеси се усмихна леко, усещайки мъжествеността му да се докосва до нейното бедро. — И мисля, че и вие желаете същото, милорд. Независимо от всичките възражения.

— Чеси, някой ден…

— Защо не сега?

— Винаги ли си толкова упорита, жено?

Чеси му се усмихна.

— Това „да“ ли е или „не“, любов моя?

— Не съм сигурен. Опитвам се да реша дали да те целуна или да те плесна?

— Да ме целунеш звучи доста по-примамливо. — Чеси нежно придвижи крак по бедрото му. Усети издайническото потреперване на Морлънд, последвано от невероятното напрежение. — Защото аз вече започнах уроците си. — Тя му се усмихна гордо. — Елспет ме учи.

Морлънд завъртя очи.

— Елспет? Господ да ни е на помощ.

— Виж, нахален невернико. — Прехапвайки устна от усилието да се съсредоточи, Чеси се наведе напред и започна да очертава букви по бедрото на Морлънд.

По някакъв начин, независимо от огъня, който пламна в него при нейния досег, графът успя да се въздържи и да не проговори. Наблюдаваше лицето й, много сериозно при изпълнение на задачата.

Това бе лице на борец. Лицето на някой решителен, упорит и безкрайно жизнен човек. Гледката го накара да отправи безмълвна молитва на благодарност към небесата, че са я запазили през последните няколко изпълнени с опасности седмици.

В следващия миг изтръпна, когато осъзна какво точно пише върху голото му бедро.

ОБИЧАМ Т…

Не я изчака да свърши. М-то бе обърнато наопаки и Т-то бе криво, но това бяха най-красивите букви, които Тони някога бе виждал.

Чеси бе плътно стисната в прегръдките му преди дори да осъзнае какво става.

— Правилно ли го написах? — Очите й бяха влажни от внезапните сълзи.

Тони улови трепета в гласа й и това го накара вътрешно да страда. Вдигна ръчичката й до устните си.

— Идеално, любов моя. Самият аз нямаше да го направя по-добре. Разбира се, с радост бих опитал. Е, може би на едно друго място, ако искаш…

— Сигурен ли си, че правилно го написах? — Тя прокара несигурно пръсти по бронзовата кожа на рамото му. — Толкова ме е срам. Така се смущавам. През цялото това време да не се науча да чета. Все се страхувах, че някои ще разбере. — Тя погледна нагоре към него. — Значи ли това… Все още ли…

— Те обичам? Напълно. И нещо ми подсказва, че съвсем скоро ще четеш по-добре от мен.