Кристина Скай - Перлата на любовта

— Ш-ш-ш-т, жено.

Този път тя го послуша. И следващият звук, който се чу от храстите, бе издаден от него.

Простена, когато тя се притисна до него и отвърна на целувката му. По начин, за който Джеймс Камърън реши, че му липсва каквото и да е благоприличие.

— Това вече е прекалено! По дяволите, никъде не виждам това момче! — Сър Реджиналд Фортескю наблюдаваше намръщен как майката и бащата на Чеси се шмугват в храстите. — Не е с родителите на графинята, тъй като те току-що се усамотиха в храстите. Приличат на влюбени гълъби, ако ме питат мен.

— Такова необикновено семейство. — Елегантен както винаги, облечен в черно и бяло, лорд Алванли наблюдаваше тълпата. — Надявах се лично да поднеса своите поздравления, но можеше да се предположи, че булката и младоженецът имат, ъ-ъ… други неща предвид за този ден.

Усмихна се леко, като забеляза как херцогинята се отправя към херцог Уелингтън, за да го измъкне от лапите на вкопчена в него жена, облечена в червеникавокафяв сатенен тоалет.

Алванли леко потрепери.

— Червеникавокафяво, Реджиналд. Червеникавокафяво. Човек може да се отчае. Откакто Брумел ни напусна, светът като че ли се разпада.

Събеседникът му наблюдаваше безмълвно пъстроцветната тълпа.

— Червеникавокафяво. Цветът никога не ми е харесвал особено. Винаги ми е напомнял за очите на Луиза Ландрингам. — Той леко се намръщи. — Между другото, къде изчезна тази жена? Никой не я е виждал след бала на херцогинята на Кранфорд. Доста загадъчно, ако питаш мен!

Алванли продължи да наблюдава тълпата безизразно.

— Може би знам нещо по този въпрос.

— Наистина ли? Е, къде е тази унищожителка на мъже? Бях сигурен, че ще бъде тук. В крайна сметка тя от години хвърляше мрежите си към Тони.

— Скъпи Реджиналд, защо не посмекчиш малко думите си.

— Ами това си е самата истина, за Бога. Знаеш го, както и аз го знам!

— Разбира се, че е самата истина, но трябва ли това да е причината, за да го огласяваш на половината общество, докато преминава покрай теб.

Облеченият в младежки костюм мъж се заигра с верижката на часовника си.

— Проклет педант, това си ти!

— Благодаря ти, Реджи.

— По дяволите, не го казах като комплимент!

— Нима? — Елегантната фигура го наблюдаваше безразлично. — Разстроен съм, че се налага да ти го кажа, Реджи, но възпитанието ти буди недоумение. — Изглади малка гънка на ръкава си. — Ще се погрижа твоите недостатъци да бъдат смекчени.

Сър Реджиналд промърмори нещо, след което се намръщи:

— Не мисли, че ще се измъкнеш с празните си приказки от отговор. Знаеш ли къде е тя?

— Далече оттук. Толкова далече, че да не може повече да те безпокои, приятелю.

Сър Реджиналд въздъхна облекчено.

— Имаше нещо тайнствено около тази жена. А сега, като се замисля… Какво ще кажеш за приказките, които дочух? Нещо за брата на Тони… Онзи, който загина миналата година при злополуката.

— А, имаш предвид Андрю? — Очите на Алванли станаха по-твърди. — Опасявам се, че не си в течение и на половината от историята, момчето ми. — И когато приятелят му се накани да зададе следващия си въпрос, той се загледа към моравата. — Да, наистина е време да поднеса почитанията си на херцогинята. А що се от нася до скъпия ни Уелингтън, страхувам се, че трябва тактично да му се подскаже да подбира по-внимателно връзките си.

Зад гърба му сър Реджиналд въздъхна тежко и сви недоволно рамене. Ясно беше, че повече през този ден няма да получи никакви отговори.

— Прекрасен ден. Да, наистина прекрасен ден. И великолепна церемония. Най-хубавата, на която някога съм присъствал, всъщност. — Херцогът на Уелингтън потупа ръката на херцогинята и се наведе почтително. — Впрочем, благодаря ти, че ме спаси, Амелия. Онази жена е истинска акула. — Той погледна към веселата тълпа. — А, ето го и виконт Рейвънхърст с прекрасната му съпруга. — Той кимна към двойката.

Виконтесата изглеждаше особено представителна в роклята си от зелен атлаз, която подчертаваше буйния огън на косата й. Уелингтън дълбоко се поклони и й предложи ръката си.

— Ако някога се уморите от този безжизнен стар морски вълк, уведомете ме, скъпа моя. Ние, войниците, сме далеч по-жизнени, нали разбирате?

Тес се усмихна.

— Двама от вашите офицери току-що ме убеждаваха в същото, Ваша светлост. Явно това съперничество с флотата датира доста отдавна. — Тя се усмихна. — Но то е част от английския ни характер, предполагам. Ако и с враговете си се биехме със същата непримиримост, с която се караме помежду си, щяхме да сме непобедими.