Кристина Скай: Перлата на любовта

Джеймс Камърън вдигна вежди.

— Само няколко думи ли, скъпи?

Жена му така го изгледа, че той покорно тръгна след нея, като я остави да го отведе към павилиона.

— Трябва да им покажем кой командва, Тони — подметна той през рамо.

— Разбира се! Нали ти правиш точно това в момента. — Морлънд се забавляваше неимоверно много от поражението, което неговият приятел претърпя току-що.

Съпругата му заби лакът в ребрата му.

— Докато още сме на тази тема, милорд, защо не ми покажете на мен! — Очите й блестяха подозрително. — Кой да командва, искам да кажа.

— О, никога не е имало и най-малкото съмнение, скъпа моя. Това си ти, разбира се. Още от онази нощ, когато ме хвърли във водите на Южнокитайското море, защото те обвиних, че имаш мършави крака.

— Мършави крака ли?! Никога в живота си не съм имала мършави крака! Е, може би за известно време, когато бях осемгодишна. Но… Чакай, ще ти докажа. — Тя вдигна високо полите си и разкри краката си до колената, обути в копринени чорапи и атлазени жартиери с цвят на праскова и украсени с розетки от перли. — Виждаш ли? — попита тя победоносно.

— Да, наистина — отвърна графът дрезгаво.

— Още ли твърдиш, че са мършави?

— Съвсем не, сърце мое. — Очите на Морлънд потъмняха. — О, Чеси. Това бе доста неразумно от твоя страна. Бях търпелив досега, но тъй като церемонията вече приключи, май няма да мога да…

Той не довърши. Жена му бе събрала полите си и се отправяше към центъра на лабиринта. Тя сякаш също не си бе губила времето, защото безпогрешно се движеше по правилния път.

— Върни се обратно!

Вятърът донесе до него звънкия й смях.

Настроен философски, Морлънд спря минаващ прислужник и постави в джобовете си две гравирани кристални чаши и бутилка изстудено шампанско.

Нетърпеливо се усмихна. Истината бе, че знаеше пряк път, който Чеси надали бе открила. Пъргаво се запъти към стената от храсти, където потъна.

Захили се, когато изскочи пред нея. Хвана я тъкмо преди да свие встрани.

— А сега, лудетино, ще си платиш скъпо и прескъпо! — Хвана я през кръста и я затегли към дърветата насред лабиринта.

— Тони? Къде ме водиш?

— Ще видиш.

— Тони, спри веднага. Искам да знам.

Съпругът й я дръпна зад старо брястово дърво точно в момента, когато херцогинята прекосяваше билото на възвишението, следвана от херцог Уелингтън и двама офицери.

— Мога да се закълна, че ги видях тук само преди секунди — казваше възрастната жена. — Тони защо ме избягва?

Уелингтън хвана херцогинята подръка и я поведе обратно към гостите.

— Може би, скъпа Амелия, младите искат да останат сами. Новобрачните двойки понякога изпитват това желание, не знаеше ли?

Докато я отвеждаше, все още протестираща, херцогът се обърна и се загледа към мястото, където Тони и Чеси се криеха. Тони подаде глава и херцогът му намигна заговорнически.

— Сега разбирам защо е победил при Уотерлу — промърмори Тони. След това хвана Чеси за ръка и я повлече към прясно окосената ливада, където слънчевата светлина танцуваше между тревите.

Най-после Тони спря. Пред него имаше огромно дъбово дърво. Около дънера се извиваше спирала от дървени стъпълца, водещи към елегантна къщичка в короната.

Чеси бе поразена от огромните размери на дървото. Аметистовите й очи се разшириха.

— Това не е…

Морлънд наблюдаваше лицето й. След това тя се засмя.

— Това не е ли горската къщичка на Елспет и Джеръми?

— Те много настояваха да те доведа тук, любов моя. Елспет смяташе, че няма да искаш да прекараш тази нощ много далеч от дома. И според нея, това е най-добрият начин да ти кажа „Добре дошла“ в Севъноукс. На място, където можем да сме съвсем сами.

Чеси рязко си пое въздух.

— Тони, не си й казал, че… Ами за…

— Разбира се, че не. Но понякога ми се струва, че това петгодишно момиченце е като зряла жена на петдесет! Какво друго да си помисля, като гледам как командва онзи хлапак Барнаби. А момчето направо я боготвори. Напомни да не забравя да накарам Уитби да открие родителите му. — Той се намръщи. — Но може би… Ако не ти се нрави къщичката на дървото…

— Идеята е чудесна! Колко умно го е измислила Елспет.

— В такъв случай, след теб, любима. Бих те пренесъл на ръце през прага, за да спазим традицията, но май няма да успея, защото прагът е на петнадесетина метра от земята — усмихна й се накриво.

Чеси разбра, че в този момент си мисли за коляното, което щеше да остане осакатено завинаги.

Нежно прокара ръка по бузата му.