Кристина Скай - Перлата на любовта

Тогава беше потресена. Остана разтреперана и безмълвна при новината, която й бяха съобщили в уюта на спокойния и слънчев вестибюл на Севъноукс.

Първоначалният шок на Чеси бе изместен от гняв. Как е могла Елизабет да изостави съпруга и детето си по този начин? И защо нито веднъж през дългите години, които последваха, не се бе опитала по някакъв начин да поправи стореното.

След това Чеси осъзна, че се гневи толкова за баща си, колкото и за себе си. Тя знаеше, че той бе страдал дълбоко и мълчаливо, че в сърцето си бе останал верен на съпругата си. Това обясняваше защо бе отказал да се ожени повторно и толкова умело избягваше опитите на вдовици и хитри дебютантки да го впримчат.

Но когато Елизабет бе започнала да плаче и да твърди, че всички обвинения на Чеси са верни, че няма право на прошка за своята жестокост, Чеси усети как гневът й се изпарява. Като жълтия пясък, носен от бурните течения на китайската Жълта река, нейната горчивина също бе пометена.

Сега не бе време за скръб или тъга. Отново бе намерила майка си — същата, която от толкова време смяташе за мъртва. А сега им предстояха дълги, щастливи години. Да забравят миналото и да ги изпълнят със смях и разбирателство.

Бяха се прегърнали, забравяйки гнева и угризенията. Бяха просто майка и дъщеря; две души доскоро разделени, а сега събрани заедно.

Един разтопен от щастие Джеймс Камърън ги бе прегърнал и двете, твърдейки че са най-красивите същества на Божията земя.

Като си спомни за този следобед, Чеси се усмихна загадъчно и погледна Тони.

— Приела съм го. Или поне така мисля. — И докато изричаше това, знаеше, че е истина. Защо да се поддават на горчивината, когато бъдещето бе пред тях, за да започнат отново? — Тя е прекрасна, нали? Майка ми — повтори Чеси бавно. — Имам късмета да я открия наново.

— Както и тя да те открие теб. И тя не е по-прекрасна от дъщеря си — заяви графът на Морлънд дрезгаво, избърсвайки сълзата от бузата й.

При това движение гънките на пеньоара на Чеси се отвориха още по-широко, очертавайки бялата й красота. Само широкият пояс блестеше върху тънката й талия.

— О, Щурче, сбърках. Ти не си толкова красива, колкото бе преди десет години. Ти си много по-красива. — След това устата му докосна сладко издигащата се гръд на същото място, където капката морска вода го бе тормозила преди десет години.

— Не… Тони, не бива! Не може. Това само ще доведе до…

— Тихо, жено! И без това съм зает да защитавам репутацията си. — Устните му се впиха в нейните — настойчиви, изпиващи, единствените устни на света.

— Т-Тони! Моля те…

Но плътно притиснала устни в неговите, тя се успокои. Той се усмихна, доволен от постигнатото.

— Хубаво. Много хубаво, мис Камърън. А сега, когато свършихме тази работа, можеш да ми дадеш проклетата си течност, за да приключим и с нея. — Той се облегна на възглавниците.

— Да приключим? — Чеси бе зяпнала от учудване. — Работа?

— Точно така. Подобно нещо няма да се повтори, докато нашият усърден свещеник не си свърши работата. Няма да посягам повече върху твоята репутация. — Известно време я наблюдава мрачно. — Най-вече сега, след като се убедих, че между теб и онзи младеж с каменното лице, с когото си учила в Шао Лин, всичко е напълно порядъчно.

Пръстите на Чеси се свиха върху колосаните чаршафи. С всяка измината секунда тя все повече се разгневяваше.

— Трябваше да се уверя, че няма нищо между вас двамата, защото иначе щях да предприема нещо драстично — обясни той.

— Драстично?

— Спрямо него. Онова огромно пещерно същество, което сякаш никога не се усмихва. — Тони се намръщи още повече. — Ако не смятаме теб.

— А, искаш да кажеш Кан?

— А, значи сме на малки имена, така ли?

Чеси дари Тони с утешителна усмивка.

— Всъщност се казва Жан-Люк Конър Макинон, но никой в Шао Лин не можеше да го произнесе, затова го сведохме до Кан. Като се има предвид, че е отчасти французин, отчасти шотландец и отчасти принц на Манчу, изглеждаше подходящо да придадем на името му китайско звучене. „Кан“. — Тя демонстрира: „Ка-а-а-н“. Виждаш ли?

Лицето на Тони бе изключително мрачно.

— Мисля, че да. Жалко, че не мога да го ритна по задника. При тези обстоятелства, като се има предвид как се притече на помощ на теб и децата…

— О, Тони, ти ревнуваш! — Чеси се засмя от удоволствие.

— Аз? Да ревнувам? — Една тъмно руса вежда се стрелна нагоре. — Не говори смехории.

— Но ти ревнуваш, измамнико!

— Глупости — подметна Морлънд небрежно.