Кристина Скай - Перлата на любовта

Морлънд простена.

— О, Боже, колко си красива. — Очите му потъмняха, замъглени и сини. Те напомниха на Чеси хималайския тюркоаз, който нейният баща й беше подарил.

— Недей, Тони. Не можем…

Той сякаш не я чу.

— Толкова си хубава. Толкова сладка. Същата като тогава, в лунната нощ. Гледах водната капка как се спуска надолу, точно тук, знаеш ли?

Чеси потръпна, когато пръстите му се плъзнаха по голата й гръд.

— Мислех, че ще умра, ако не мога да те докосна повече така. — Гласът му беше дрезгав. — Мисля да го направя сега, Щурче.

— Т-Тони. О, моля те… — Чеси някак не успя да изрече онова не, което знаеше, че трябва да произнесе. После, когато дългите му пръсти намериха нежното, чувствено зърно, дъхът й спря.

— М-м-м-м.

Тишина. Леки, потръпващи движения. После въздишка на наслада.

— А сега какво, Щурче?

— Аз… — Чеси потръпна, когато той нежно плъзна пръст по възбудените й, налети гърди.

— Ти трябва… — Тя преглътна едва чуто. — Трябва да с-с-спреш. — Тя затвори очи и клепачите й прикриха внезапно появилата се в погледа й страст. — Това… Това няма да бъде добре за теб.

— Ако спра, ще бъде още по-лошо — изръмжа той. Чеси потръпна при нежното движение на пръстите му. Тялото й пламна.

— Тогава… Тогава може би трябва да ти разреша да го направиш отново. Само веднъж. Това със сигурност няма да ти причини болка…

И той го направи. Чеси въздъхна. Този път страстта й беше още по-силна. После внезапно се намръщи.

— Ами любовницата ти?

— Жермен се утеши с един побелял виконт. Не съм я виждал повече след онази нощ и ти го знаеш.

— Радвам се до го чуя, развратнико. Но откъде си научил… — Очите й потъмняха. — Нали не от нея. От оная нещастница Луиза Ландрингам! Само като си помисля за теб… За теб и нея…

— Млъкни, магьоснице! Никога не съм докосвал Луиза. Това беше причината тя да ме намрази. Би трябвало да го знаеш.

Чеси остана неподвижна.

— О? — Това беше кратко възклицание на учудване. — Никога?

— Нито веднъж, невернице. А Луиза няма да тормози никого известно време.

— О, Тони, какво си й направил? Нищо… страшно, надявам се.

— Предполагам, че всичко зависи от гледната ти точка. Просто й дадох шанс. — Изражението му стана строго. — Забрави ли, че тя едва не те уби?

— Но не успя.

— И това е единствената причина да се отърве така леко. Но понеже умираш от желание да разбереш, ще ти кажа. Дадох й право да избере — да бъде изправена пред съда или да замине за Макао.

Очите на Чеси се разшириха.

— Да работи на някоя от лодките за удоволствие — добави мрачно Морлънд.

— Не, не си го направил! Но тя…

— Скъпа Чеси, жената може би ще го приеме като удоволствие. Тя поназнайва някои неща от азбуката на любовта, ако съдим по думите на Андрю. Най-малкото — това ще я държи настрана от нас. А много мъже в Лондон ще спят спокойно в своите легла, когато тя е толкова, толкова далеч.

— Тогава ти наистина не си… Вие двамата не сте били…

Морлънд цъкна с език.

— Глупости, скъпа. Непростими глупости.

Чеси се намръщи.

— Но всички казват… — Тя леко се изчерви. Морлънд я погледна многозначително.

— Ах, съкровище мое, не ми казвай, че интелигентна жена като теб вярва на всичко, което чува.

Чеси подсмъркна.

— Човек трябва да е глух, за да не чува какво се разправя за вас, милорд.

— Любопитна си значи, така ли?

— Разбира се, че не съм! — Но слабата руменина, която оцвети бузите на Чеси, опроверга възраженията й.

— Впечатляващи бяха, така ли? Срамни? Изцяло неприемливи?

— Точно такива. А ти изглеждаш определено горд от това.

Морлънд лениво й се усмихна.

— Старая се. Човек трябва да поддържа репутацията си. — В следващия миг сграбчи китките й с изненадваща сила и ги притисна към копринената кувертюра.

— Престани с това веднага, Тони Лангфорд! Иначе ще извикам баща си да те държи, докато те накарам да поемеш следващата доза лечебен чай!

— Баща ти ли? Ужасно съжалявам, скъпа, но ще откриеш, че Джейми не е на разположение в момента. Той и майка ти са изцяло заети да наваксват пропуснатите години.

Чеси плахо се усмихна.

— Наистина ли? О, Тони, толкова се радвам… Майка ми — произнесе тя бавно, учудено. — Никога не съм мислила, че ще я срещна. Че ще я опозная…

— Ти приемаш това, което се е случило? Независимо, че дълбоко те е наранило?

Чеси се загледа към хълмовете, огрени от слънцето, и си спомни за срещата с баща й и пребледнялата жена, за която сега знаеше, че й е майка.