Мики Спилейн - Аз, единакът!

Тъй като кварталът беше чист, пресякох отново и се вмъкнах в прохода, където Джейми Тохи държеше количките си за пране. Минах по цялата му дължина, свърнах на запад, когато стигнах до улицата, и излязох на Второ. Автомобилът все още дебнеше на пресечката до вкъщи. Ухилих се и свърнах на юг, към дрогерията на Хайми. След около пет опита успях да засека Арт в офиса му и му разказах какво се беше случило. Когато ме попита какво искам от него, гласът му трепереше от напрежение.

— Намери ми всичко за един тип, на когото викат Дебелогъзия Пиърсън — казах му аз. — Вероятно има познати в Джързи.

— Непременно. А какво ще правиш с онова в апартамента ти? Не можеш да ги оставиш да се валят там, а и е сто процента сигурно, че никой няма да се спъне в тях.

— Защо не се захванеш ти, Арт?

— Да се захвана с какво?

— Ами да наминеш покрай вкъщи и да ги откриеш. Всеки от големите чаршафи ще купи новината ти, особено ако е подкована с достатъчно снимки.

— Да не си мръднал? Слушай…

— Не, ти ме чуй. Вземи го направи. Иначе ще се обадя на чичковците с белите престилки. Дай ми двадесет и четири часа за размисъл, а след това го направи.

Преди да ми отговори, в слушалката се чуваше само тежкото му дишане.

— Добре, приятелче, но това ще са кървави пари. Ченгетата веднага ще писнат за скалпа ти.

— Тъкмо ще настане единодушие.

— Как мога да вляза във връзка с тебе?

— Чрез кафе „Неапол“ на Втора улица. Ще приемат всяко твое съобщение.

Окачих слушалката, взех указателя в ръце и го заразлиствах, докато открих единствената Кармен Смит — навъртях номера. Оставих го да позвъни дълго, преди да прекъсна леко вкиснат.

Другият номер, който навъртях, беше на Джейк МакГафни. Той нямаше никаква работа и ми каза да намина. Отне ми двадесет минути, при което краката ми подгизнаха напълно.

Той погледна лицето ми и каза:

— К’во ста’а бе, момче?

Разказах му. Той си забърка питие, а на мене отвори бира.

— Това може ли да навреди на бизнеса ми, Райън?

— Не мисля. Щом очистването на Гонзалес не е имало последствия, значи ти си съвсем чист.

— Опитваш се да се хванеш за нищо ли?

— Къде събираше залози Гонзалес?

— Предимно из заведенията. Имаше си район от… да го речем, двадесетина бара, както и няколко заведения в съседство с жилището му.

— А да е работил към доковете?

— Гонзалес? По дяволите, не! Нямам никаква работа да се навъртам там. Това е районът на момчетата от крайните квартали.

— Именно това си мислех. По колко носеше обикновено в себе си?

Джейк сви рамене и ме изгледа кисело.

— Около двеста-триста за разплащане, а за нови залози донасяше около петстотин. Слаба работа, но ние работим с дребни риби и затова оцеляваме в бизнеса, нали зна’ш?

— А точен мъж ли беше?

— Мечтата на работодателя. Не ми е свил дори десет цента. Това е, което знам. — Той отпи от чашата си. — За какво е цялата тая дандания около Гонзалес, Райън?

— Той също си е имал мечта… той и курвето му да се дигнат на околосветско пътешествие, да си отживеят.

— Той ли? Че с к’во? Никога не е имал пукната пара.

— Имал е десет бона.

— По дяволите, с десет не можеш да отидеш дори до Маями… — Той млъкна, остави чашата си и се втренчи в мене. — Че откъде ще да е взел десет бона?

— Според мене е от онзи младеж, Билингс.

— Нещо не схващам.

— Хич да не ти пука, гледай мене. Има и друго. Името Лодо да ти говори нещо?

Паметта на Джейк за имена беше прекалено добра, за да се замисля задълго. Той поклати отрицателно глава и не остана нищо повече за казване.

Такситата вече караха по-бавно. Видях едно, което спря на светофара, втурнах се през улицата и се вмъкнах в него. Дадох адреса на Лусинда Гонзалес, а когато слязох, улицата беше притихнала като болно куче.

Под вратата на Лусинда имаше светлина и когато почуках, се чу звукът на отместван стол.

Тя се усмихна отнесено и усетих миризмата на уиски, която се носеше от нея. Затворих добре вратата зад гърба си и казах:

— Лусинда? Онези пари все още ли ги имаш?

Тя приседна тежко и бръсна косите си назад.

— Си… но те не ме радват без Хуан.

— Лусинда… кой е идвал на посещение?

— На посещение? А… съседите. Те идваха. Един братовчед от крайните квартали, и той идва.

— Някой от приятелите на Хуан?

— Те са свини, сеньор.

— Знаеш ли ги кои са?

— Ами да. — Тя се олюля и се опита да се изправи. — Те отплаваха с кораба. — Облегна се тежко на масата, за да запази равновесие. — Единият е Фредо. Другият е Том Испанеца. Те са свини, сеньор. Мислеха, че трябва да ги слушам, и ме удряха. Хуан не го беше грижа.