Мики Спилейн - Аз, единакът!

Той продължаваше да повтаря непрекъснато:

— Мароне, мароне!

Зад гърба ми другият се закашля, значи все още го имаше.

Казах спокойно:

— Още не боли истински. Гледай какво ще стане след някой и друг час.

Онзи вдигна ръка от коляното си и се опита да достигне пистолета, който беше изпуснал. Ритнах желязото встрани от него. Очите му бяха ужасяващи в опита си да ме убият с поглед. Опрях 45-ия в корема му.

— Кой ви изпрати, момко?

— Върви…

— Виждаш ли го? Не съм от послушните, благи граждани. Няма да ми е никаква трудност да те гръмна. Имам дори разрешително за желязото. Само че съобразявай бързо, защото не ти остава много време.

Той отново погледна към ръцете си, разтвори широко уста и се отпусна пак на пода.

— Имам нужда от лекар…

— Скоро ще имаш по-голяма нужда от собственик на погребално бюро.

— Виж…

— Говори! — Ръката ми започна да побелява около дръжката на пистолета.

— Райън… беше заповед… беше… — По някакъв начин той като че ли усети, че то щеше да се случи. Огледа се като обезумял наоколо, преди изстрелът от вратата да го довърши. Претърколих се бързо, преди да ми се беше случило същото. След това осветлението изгасна, а вратата се затръшна плътно.

Може би щях да успея, но се спънах в трупа пред вратата и паднах на земята. Когато включих отново главния бушон и излязох навън, на улицата вече нямаше никой.

Сенките на отсрещната страна на улицата се раздвижиха и аз тръгнах натам. Резтац, сакатият, се беше дръпнал навътре във входа на сутерена, а раменете му потръпваха.

— Видя ли го, Рез? — попитах го аз.

— Отиде към ъгъла, Райън. Скоро след като ти влезе, там спря кола. Тя го прибра.

— Успя ли да ги огледаш?

— Познах единия от тях.

— Кого?

— Дебелогъзия Пиърсън, дебелия мъж.

— Как си го познал? Оттук не можеш да видиш лицата им.

— Не по лицето, а по големия задник и по начина, по който вървеше. Някакво ченге го беше простреляло веднъж отзад и оттогава замята, като върви.

— Аз не го познавам, Рез.

— Бяхме в една и също група в Джързи. Участвуваше в рекетите около доковете. — Той прокара ръка през лицето си. — А те… още ли са там?

— Да. Мъртви.

— Тук не се чу нищо. Дали ще довтасат ченгетата?

— Остави на мене. Ти само си мълчи.

— Познаваш ме, Райън.

Мушнах една сгъната банкнота в джоба му и го потупах по рамото. Той се ухили и кимна, а аз излязох в дъжда.

У нито един от двамата не намерих нищо. Нито портфейли, нито етикети, нито пък документи. По своему те бяха опитни професионалисти, но в края на краищата бяха станали жертва на неизбежната в занаята им случайност.

Заредих отново 45-ия, прибрах пълна шепа гилзи в джоба си и погледнах труповете. Нещата бяха започнали да се раздвижват. Малко бавно, но все пак схемата се очертаваше и започваше да заприличва на нещо. Когато идеята ми се оформи напълно, изгасих светлината и излязох във вестибюла. Дъждът заглушаваше напълно всички звуци. Нямаше любопитни лица по прозореца… нито следа от някакъв звук, никакви сирени не цепеха въздуха. Нямаше почти никакво движение, само случайни таксита префучаваха под уличното осветление. По бордюрите не се виждаше жива душа.

Останах на мястото си още пет минути, притихнал и дебнещ, след това някой на отсрещната страна на улицата се закашля лошо и повърна шумно — безформената купчина пред една от входните врати се размърда, изправи се и прие очертанията на окаян скитник, каквито се мотаеха често наоколо. Той запристъпя към Второ авеню, като се подпираше по стените, след това продължи самостоятелно, без опора, и се опита да пресече на кръстовището с колеблива крачка.

В долния край на квартала, иззад завоя, се измъкна автомобил и запали фаровете си така, че пияният мъж замря, заслепен от светлините им. Колата се прибра обратно и загаси светлините със същата бързина.

Чакаха мене. От другата страна, на кръстовището с Първо, трябваше да има други.

Вече бях оглавил листата на нарочените за оня свят. Някъде по пътя си бях научил нещо достатъчно важно, за да бъда пречка за някого. Някъде бях направил или научил нещо, или пък се бях сетил за нещо. Някъде се бях докопал до нишка, която ми осигуряваше с предимство пътуване до крайната спирка.

Мами Хъгинс никога не си правеше труда да заключва входа на мазето си. Използувах това, че не можех да бъда видян, и се измъкнах през нейното мазе. Излязох зад малката ограда, която трябваше да се прескочи, и се озовах на алеята между бакалията на Бени и сградата, зад която онези се криеха.