Мики Спилейн - Аз, единакът!

Кафето ме чакаше готово в кафеварката, а в кошничката малко датско. Докато похапвах, звъннах в кафе „Неапол“, взех телефона, на който можех да се свържа с Арт, и го навъртях.

В слушалката се чуваха характерните за ресторант шумове и звучни разговори на чужди езици. Дочуваше се музика от автомат, някой крещеше, а Арт беше пиян. Явно беше пил цялата нощ, но се беше наливал целево, което правеше нещата малко по-различни. Опитваше се да налучка думите, като старателно се мъчеше да ги изговаря правилно:

— Райън… намерих ти онова, което искаше.

— Браво. Хайде да го чуя.

— Прегледа ли вестниците?

— Още не съм.

— Ония боклуци… които застреля… в твоя апартамент?

— Да?

— Кълън и… и Станович. От Елизабет, Джързи, ли разбираш? Горили… от доковете. Тоя тук… Дебелогъ-зия Пиърсън… той… искам да кажа, той и Търнър Сафрида, са намерени в една кола в някаква канавка към Хоубокън. Били са убити и двамата. Изглежда, твоите апапи… са я оплескали и са го отнесли.

Картинката беше ясна. Работата ставаше все по-дебела. Щом вече се прибягваше до изстрели, за да се запушат усти, играта ставаше много груба, наистина много груба.

— А докъде са връзките им?

Той премести непохватно слушалката си.

— До големец от най-висш ранг. С дълга ръка, Райън. Стига чак… чак до… до Европа.

— А имената?

Чух леда да потраква в чашата му, след което трябваше да изчакам да преглътне. Най-накрая каза:

— Ония симпатяги от Джързи… Горили на мафията. Били са от шайката… на Лъки. Знаеш ли какво означава това?

— Звучи ми познато. Нещо друго? Той се засмя горчиво.

— Сега ще… те шашна… с нещо, ирландецо. Имам приятел в Рим. Добър приятел. В тамошната им организация. За… американската връзка… той ми подшушна за твоето тайнствено приятелче.

— Какво приятелче?

— Лодо — изхихика злорадо той. — Лодо… много голяма работа. Лодо е… кодовото название на убиеца на мафията по Източното крайбрежие. Убиец от най-висока класа. Скоро ще науча кой е.

— Добре — казах му аз. — Сега се прибираш у дома и никакво мърдане. Чу ли ме?

— Сигурно няма да е веднага. — Той замълча за миг, прокашля се и каза: — Късметлия си ти, ирландецо.

— Защо?

— Защото ще умреш наистина… Скоро.

Взех такси до 34-а, прибрах плика „до поискване“ от пощенския клон и го отворих на улицата.

Момчетата бяха свършили добра работа. Обикновено за разрешително за оръжие се чака повече от месец. Това беше изкарано значително по-бързо. Напъхах го в джоба си и погледнах другия лист хартия. Върху него имаше седем цифри, а първите две бяха номерът на централата. Намерих монетен телефон и набрах номера.

Мъжки глас каза:

— Да?

— Едрия? — попитах аз.

— Ти ли си, Райън? — запита ме в отговор той.

— Аз. И не се опитвай да проследиш разговора. Гласът му прозвуча напрегнато.

— От какво имаш нужда, ирландецо?

— Две момчета. Работят на кораб, който е бил тук през седмицата, когато е бил убит мъж на име Хуан Гонзалес. Зная им само прякорите. Единият е Том Испанеца, а другият Фредо… вероятно Алфредо. Достатъчно едър ли си, за да ми свършиш тази работа?

— Достатъчно едри сме.

Излязох от кабинката и стигнах до ъгъла две минути преди една немаркирана полицейска кола да спре в началото и от нея да изскочат неколцина левенти. Другият край на улицата беше блокиран от още един автомобил. Започна систематично претърсване на улицата. Посмях се на безплодните усилия на ченгетата и си тръгнах. Едрия го играеше от средата към двете врати.

Дадох му един час. Имах достатъчно свободно време. Те имаха хора, екипировка и милиони и можеха да се докопат до всяко проклето нещо, което пожелаеха и където пожелаеха.

Обадих се и казах:

— Едрия? Той докладва:

— Двамата мъже са от борда на „Гестри“, който в момента е в пристанището. Том Испанеца е Томас Ескаланте. Другият е Алфредо Лиас. И двамата са от Лисабон. На кораба са от четиридесет и шеста година. Задържани са за пиянство в различни пристанища, но нищо по-сериозно. Източникът гарантира за почтеността им.

— Благодаря. Предполагам, че не сте си направили труда да ги огледате?

Той долови сарказма.

— В пристанището са, Райън. Поогледахме се, но не ги открихме.

— И какво щяхте да ги питате, ако ги бяхте намерили?

— Все щяхме да измислим нещо.

— Браво на вас — казах аз. — Има и още нещо, което досега не съм си правил труда да ви попитам. Вие, момчета, никога не действувате, без да разполагате с факти или поне с някаква информация.