Мики Спилейн - Аз, единакът!

— Е, и?

— Как така сгряхте, че Билингс има нещо за продан? Той ми отговори съвсем спокойно:

— Преди около месец двама водолази бяха убити при гмуркане до останките на „Андреа Дориа“.

— Четох за това.

— В експедицията са били трима. Третият не се намери никъде.

— Давай нататък.

— Не е ли очевидно? В останките на този кораб има свръхсекретни материали, ако попаднат там, където не трябва, биха могли да изложат на опасност цялата страна, ако ли не и целия свят.

След миг той попита:

— Това достатъчно ли е?

— Достатъчно е — потвърдих аз и затворих.

Отвън не се мяркаше никой и аз излязох от телефонната кабина, замислен над чутото. Съществуваха толкова много възможности. Някои от тях трябваше да бъдат проверени. Тръгнах бавно и оставих главата си да работи свободно. В резултат на това се оформи някаква схема.

От една кабина малко по-надолу по улицата звъннах в апартамента на Арт, за да проверя дали се беше прибрал. Изчаках около дванадесетина сигнала, след което реших, че или е заспал, или е припаднал, и се отказах.

Взех си един вестник от будката. Добре ме бяха издокарали. Снимки и всичко.

Мнението на полицията, изглежда, беше, че става дума за някаква гангстерска престрелка, защото може би съм бил нагазил в чужд периметър. Имаше предположения, че може би съм, бил откаран на старомодното „последно пътуване“. Дотам им стигаше акълът.

Това бяха връзките, които се правеха. За голямото управление, което ме беше набутало в пукотевицата, не се споменаваше нито дума.

Естествената окраска е най-доброто прикритие за животното. В работния комбинезон, който беше нещо като униформа на доковете, се чувствувах леко и удобно. Местните могат да надушат парите ти, да преценят, че си новак, но през цялото време те ще виждат и другото, изписано по лицето ти. Просто че не могат да те минат.

Двама нюйоркчани, които познавах, яки бараби, готови на всичко, за да напълнят джобовете, ме пропуснаха да мина с леко кимване и ми направиха място на бара.

Ако и мълвата за наградата да беше разтръбена навсякъде, дотук тя все още не беше стигнала. А може би разсъждаваха по обичайния начин… гангстерът мрази да напуска задния си двор. Всяка стъпка извън неговата дупка го прави по-уязвим. Собственото му изкривено чувство за сигурност, което го отвежда в някоя дупка, го кара да бъде близо до нея дори ако умира.

Можеше, разбира се, да има и друга причина. Ню Йорк е голям град. Само мълвата можеше да го обходи бързо… но за тези неща не беше добре да се размишлява. Във всеки момент можеха да разлепят афишите, а и в този район наемните горили винаги бяха подръка.

Двамината, с които разговарях на „Гестри“, не можаха да ми кажат много за Ескаланте или Лиас. Според това, което ми разказаха, всичко, което двамата правели, било да ходят в испаноезичните райони на пристанището и да се наливат до козирката. Нито един от двамата нямал постоянна връзка с жена, нито пък имали много вземане-даване с екипажа.

Нито един от двамата не беше умен. И двамата бяха тъпи черноработници, които бяха на върха на способностите си да припечелват в мръсния трюм на товарния кораб.

Просто си бях представял нещата погрешно. Тия не бяха типове за десет бона. Не бяха международни типове. Не бяха типове, които да събудят интерес у някого по какъвто и да е, дори и най-зачукан повод. Появата им в тази история носеше всички белези на влудяващата, разсейваща случайност, нещо като муха в супата, но докато не се срещнех с тях, не можех да бъда сигурен.

Преди много време бях овладял изкуството да получавам отговори, без да задавам въпросите. Но се изискваше време. Отне ми цялото време, нужно да се спусна по 57-а улица до Батареята и още половин дължина на връщане, а междувременно отново се беше мръкнало и заръмя същият отвратителен дъждец, който се примесваше с прахоляка и саждите, вдигнали се над бордюрите, и се напъхваше под дрехите.

Но пък открих Том Испанеца. Беше в средата на насъбралата се тълпа докери и се явяваше нещо като център на вниманието, седнал на бордюра и опрял гръб в еластичната ограда. Ако човек не забележеше дупката в тялото му, направо щеше да го помисли за заспал.

Цивилният полицай си водеше бележки клекнал и за момент отметна сакото на убития с върха на молива си, в този миг всички се раздвижиха и занадзъртаха да видят по-добре как стояха нещата. Беше си чисто убийство, наистина професионална работа, един-единствен силен удар под ребрата нагоре към сърцето и толкова.