Мики Спилейн - Секс капан

— Недей да отпускаш въображението си прекалено.

— Тогава защо оставяш след себе си следа, широка колкото река Хъдзън?

— А защо не?

— Защото имаш да криеш прекалено много неща — отвърна той. — Като тези пари, например. — Лий замълча за момент, след това ме бутна към входа на една сграда с офиси. — Френският ти е съвършен, момче. Колко други езици знаеш?

Свих рамене и го изгледах с любопитство.

— Няколко.

— Турски?

Кимнах.

— Арабски?

Пак кимнах.

— Защо питаш?

— Напоследък във вестниците се появиха някои интересни материали. Знаеш ли нещо за наркотиците, Куче?

Когато го погледнах, лицето ми беше ледено и сурово. Той инстинктивно се отдръпна.

— Не докосвам такова нещо — отговорих.

Лий присви устни, докато се превърнаха в тънка линия, но не престана да говори.

— Когато човек изчезне от хоризонта като теб, трябва да има някаква причина за това. Когато се появи — също. Мислех, че те познавам и ми се струва, че наистина те познавах през войната, но съм дяволски сигурен, че не те познавам сега. Ако говорим за тайнственост, ти си съвършеният пример. Какво се случи, Куче?

— Леко сме остарели, момче.

— Добре, да оставим това. Все пак ти си този, който спаси задника ми няколко пъти, така че ще се опитам да остана с теб. Доста ме раздруса, летиш като бесен. Може би имам твоята издръжливост и ще устискам, но все пак не се учудвай, ако ми се завие свят и неочаквано поискам да сляза. Просто не съм пригоден за такъв начин на живот. Като съм с теб, през половината време се озъртам зад гърба си. Струва ми се, че пак съм в небето и се кокоря в слънцето, да не би да идват вражески самолети.

— Хубава мисъл. В такъв случай не си пъхай носа в кабината и няма да пострадаш.

— Това е първото нещо, което ми каза някога. Тръпки ме побиват, като го чуя. Като последния път, когато говореше за войната.

— Всичко е война — казах.

Той ме погледна в очите, потрепери неволно и вдигна яката на шлифера си.

— Добре, приятел, така да бъде. Някак си имам чувството, че нямаш нужда от екскурзовод, така че смятам да се чупя и да се върна на работа. Уговорката за довечера остава ли?

— Разбира се. Искам да видя всичките ти прекрасни познати.

— И се дръж поне донякъде прилично, става ли? Тези хора са важни. Наистина ли ще купуваш дрехи от „Барнис“?

— Нима не го правят всички?

Той ми се ухили, видя приближаващо такси, изтича до бордюра, за да го спре и ми отвори вратата да се кача колкото се може по-бързо. Видях го как клати глава укоризнено, когато чу, че казвам на шофьора да ме закара до „Барнис“.

Първият небостъргач, построен в центъра на Ню Йорк, на Двайсет и трета улица, се нарича „Флатайрън Билдинг“ и се намира в южния й край, до кръстовището на Пето авеню и Бродуей — натруфена, старомодна, триъгълна антика, извисявала се някога величествено над започващия да избуява град, която сега, няколко поколения по-късно, продължаваше да се извисява, но вече втренчените й като очи прозорци гледаха малко тъжно, помътнели от мръсотията на новото време. Бе тъжна постройка — името и историята й бяха почти забравени след толкова много време. Беше преживяла какво ли не, но въпреки това се издигаше като крепост сред мравуняк.

На седемнайстия етаж, в острия връх на сградата, се намираше офисът на Ал Де Векио. Вратата имаше три ключалки, а на табелата с форма на златен лист пишеше просто „АДВ Ко“ — елегантно и неясно, обезкуражаващо за адвокатите и въпреки това добре известно, предизвикващо страхопочитание в някои среди име.

Две секретарки и един възрастен човек със старомодни ръкавели и стара зелена козирка работеха в помещение, пълно със съвременно оборудване, но кабинетът на самия Ал беше в предния край на триъгълника, откъдето можеше да наблюдава града, както капитан от мостика наблюдава своя кораб. Кафеварката продължаваше да вари кафе непрекъснато, малкият хладилник бе все така пълен с вносни колбаси и сирене, а едната стена не се виждаше от математически книги, които само Айнщайн би могъл да разбере. Двата люлеещи се стола от щабната палатка в Англия също бяха тук. Перилата им бяха протрити, а нежните извивки на твърдото дърво — значително изтънели от дълга употреба, но все така дяволски изящни, както и преди. Много генерали се бяха отпускали върху тях и лекото им поклащане бе родило множество стратегически решения.

— Носталгия ли те гони? — попита ме Ал.

— Късно си се родил, приятел.

— Така е — ухили се той. — Кафе?