Мики Спилейн - Секс капан

Вдигнах поглед към къщата, в която баща ми е ебал майка ми, за да се родя и казах в нощта:

— Дявол да го вземе, татко, радвам се че си ебал майка ми, а не си имал полово сношение с нея. Има разлика, нали?

Може би вятърът имаше глас, но нещо ми отговори:

— Точно така, синко.

Кимнах и продължих по пътеката. Долу на брега видях озъбен скелет, с черен плащ. Имаше всички оръжия. Освен голямото. То беше у мен.

Събранието на акционерите се проведе и аз загубих. Притежавах цяла кутия хартия и бях избран в борда на директорите заедно с братовчедите си, но Крос Макмилън стана председател. Неговият пълномощник разполагаше с цялата власт, полагаща се на шеф и до това положение бяха довели само няколко колебливи гласове, но това се оказа достатъчно. За мен остана само съмнителното удовлетворение от факта, че Дени и Алфред разбраха кой е купил всички обезценени акции и че парите за тях бяха хвърлени на вятъра. Наистина, притежавах Мондо Бийч, но те имаха Гранд Сайта. Имението стоеше като стълб сред всичко останало и беше тяхно. Тяхно. Съветникът би могъл дори да го дока- [???]

Но времето изтичаше и те го знаеха много добре. Само аз не го знаех.

Бяхме се отървали от идиотите, седях срещу Лийлънд Хънтър и наблюдавах как си играе с питието си.

— Изгуби, момче — каза той. — Опитах се да те предупредя.

— Само опитването не върши работа.

— Знаеш ли, че ако поиска, Крос Макмилън може да спре и филма?

— Знам.

— Какво друго знаеш?

— Че няма да го направи.

— Защо?

— Защото иска да падна, ето защо.

— Но ти няма да паднеш?

— По дяволите, съветнико, не мога!

— Отказваш да напуснеш?

— А защо да умираме, преди да ни е дошло времето?

Лийлънд остави чашата и ме погледна.

— По-лош си от баща си.

— Актьори по наследство, адвокате.

— Наумил си нещо.

Довърших питието си.

— Нищо, което мога да ти кажа.

— Защо не?

— И без това няма да повярваш.

— Защо не? — повтори той.

— Веднъж ме предупреди. Мисля, че сега съм проучил ситуацията.

— Обясни ми я.

— Как бих могъл? Ти си стара юридическа хрътка.

— Мисля, че можеш. Какво знаеш?

— Както се изрази един мой стар приятел, направих няколко предположения.

— Разбирам.

— Глупости, нищо не разбираш.

— Добре. Като твой адвокат те питам, искаш ли нещо от мен?

— Разбира се, съветнико.

Дявол да го вземе, започвах да се напивам, а не можех да си го позволя. Бръкнах в джоба си и извадих един стар плик. Запълних един лист с жалкия си почерк и накарах Хънтър да се подпише. След това му хвърлих двете книжки от банката.

— Това достатъчно ли е? — попитах.

— Трябваше да станеш адвокат — отвърна той. — Ако това беше писано от умиращ, щеше да бъде зачетено от всеки съд. Почеркът…

— Смятай ме за мъртвец, могъщи Хънтър. Какво значение имат няколко дни?

— Изборът е твой, Куче.

— Разбира се. Между другото — добавих, — чукал ли си онази мадама пак?

Усмихна се непринудено и блажено.

— Взех ги и двете за любовници, докато си намерят някой по-добър. Даже им дадох и зестра.

— Стар мръсник си ти.

— Аз съм възрастен секси гражданин.

— А те?

— Един мъж на моята възраст трябва да се задоволява с това, което има, а си мисля, че и те са ми благодарни за нещата, които им давам и които не биха могли да имат по друг начин. Странното е, че клиентите ми сега сякаш имат по-високо мнение за мен. Помниш ли секретарката ми?

— Само не ми казвай, че си оправил и нея!

— Не съм, но тя ни хвана да се чукаме с полякинята. Изпусна очилата си и ги настъпи. — Хънтър се изправи ухилен. — Ако искаш да знаеш, когато я погледна, се появяват известни физически… а…

— Възбужда се.

— Точно така.

— Възрастен секси гражданин! Ти си мръсен старец.

— Не е ли хубаво?

— Надявам се да ти е мъчно за мен.

— Не се съмнявам в това, Куче. Просто ми направи една услуга.

— За теб всичко, съветнико.

— Все още не си умрял.

Повторих неговите думи:

— Не е ли хубаво? Едва ли е някаква утеха, но мисълта е приятна въпреки всичко. — Запалих цигара и поех дим. — Кога Крос ще изсмуче „Барин“?

— Разгрома?

— Да.

За първи път го видях да вади сребърно цигаре, да си избира дълга, тънка пура и да отрязва края й. Беше нещо репетирано и съвсем ново — само полска курва може да те научи на такива номера.

— Скоро — каза той. — Може би след като утихне шумотевицата. Няма как да не стане, знаеш това.

— Не, не знам.

— Какво, според теб, можеш да направиш?

Усмихнах се и му показах зъбите си — големи, тлъсти, без нито една паднала пломба.