Мики Спилейн - Секс капан

Не беше нужно да ми го казва. Наистина знаех. Оставих часовете да се превърнат в минути, а минутите в микросекунди, а това, което й беше отнето толкова отдавна и с което бе живяла толкова дълго, се побра в една красива нощ на почти пълно изтощение. Слушах отново и отново подробностите за изнасилването й, чувствах болката с нея, преживявах омразата с нея, вкусих желанието за това, което бе смятала за отвратително толкова дълго. А когато в оргазма си извика името на мъжа си, без да го осъзнава, разбрах, че онези сънища повече няма да я спохождат.

Шийла ме погледна. Лицето и беше осветено от лунна светлина, подчертаваща големите й сънливи очи.

— Благодаря ти, Куче. Усмихнах се.

— Не е нужно да ми благодариш.

— Мога ли да ти предложа пари?

— Ако искаш да те изритам по задника, да.

— Не, не искам. Но понеже го направи заради мен, аз също бих искала да ти дам нещо.

— Какво можеш да дадеш?

— Искам да ме чукаш навсякъде.

— Ей…

— Моля те. Направихме всичко друго. Още едно… лекарство?

— Ти си страшна пациентка.

— Ти си страшен лекар.

Тя зае позата и каза:

— Дълбоко, Куче. Ако прякорът ти отговаря на действителността, това трябва да е любимият ти начин.

Небето се разхълца и разкашля, а след това поля земята с тих дъждец. Вятърът влачеше черни облаци, които сякаш нарочно задържаха потопа, за да го излеят върху когото трябва. Изчакване.

Изчакване.

Всички изчакваха. Някъде.

Арнолд Бел изчакваше. Братята Гуидо изчакваха. Чет Линдън изчакваше. Филмовият екип изчакваше. Крос Макмилън изчакваше. Ферис 655 изчакваше.

Семенцето, от което бяха покълнали листенца и беше вързало цвят, сега даде и плод — спомних си кой е Ферис. Шест, пет, пет беше номерът на тайната пощенска кутия, но само веднъж успях да видя куриера, който бе организират всичко. Беше през 1948 година. Името му беше Ферис, но го наричахме Въртележката, защото беше дяволски находчив и не спираше на едно място, за да не може никой да го открие. Винаги вършеше работата си, без да задава въпроси, доставяше пратките навреме и нито веднъж не опита да направи лайната, които правят другите, когато почувстват, че са в благоприятно положение. Реших да го открия, защото исках да знам всичко за организацията, а освен това ме и предизвикаха, казвайки, че няма да успея. Успях. Най-накрая видях човека, който тормозеше нацистките шефове по време на краткия им престой в Париж. Той също ме видя. Усмихна ми се странно и се отдалечи с наведена глава, сигурен, че съм разбрал — не беше осемдесетгодишен, а на около петдесет — достатъчно силен и бърз, за да убива с ръце и крака и да бяга по покривите, докато гестаповците търсеха сакат старец.

Преди колко години беше това? Сега наистина трябва да е старец. Дявол да го вземе, Въртележката още се въртеше, но къде, защо и как? Най-вече защо?

След това си дадох сметка защо и си казах, че трябва да го накарам да излезе на открито. Ако тогава беше находчив, сега би трябвало да е по-находчив и при последните събития сигурно бе готов да захвърли всичко останало. Може би си мисли, че и сега е като едно време, че начините са същите и че ако нещата се вкиснат, реката ще отнесе всичко, а той ще се сбогува с всичко и ще се усамоти в някоя малка къщичка някъде, спомняйки си миналото може би с усмивка, защото у него все още има достатъчно сили, за да доведе почти докрай последната мисия.

Мисли къде може да е Въртележката. Къде може да се крие старият Ферис.

Замислих се и разбрах.

Нямаше начин да го открия, защото знаех къде е и освен ако не ме потупаше по рамото или ако не се намесеше дългата ръка на някакво невероятно съвпадение, той щеше да остане погребан под естественото си прикритие.

Ферис, копеле такова, мислех аз. Ще ме накараш да пусна димка в бърлогата ти. Добре, стар хитрецо. Мога да го направя. Чакаш да видиш дали мога, нали?

Небето се изсмя и отново се изплю върху мен.

Дъжд. Теди Гуидо също беше мъртвец. Някой хвърлил бомба през прозореца на кабинета му и го бе превърнал в купчина боклук, затворена в метален ковчег на някой от рафтовете на моргата на Марио Данадо в Ню Джърси. Погребението беше след два дни. Гранатата щяла да ликвидира цялото му семейство, ако по една случайност останалите не излезли от стаята минута преди това. Брат му в Южна Америка сигурно трепереше от страх, защото знаеше, че е негов ред. Аз бях в списъка на обречените на Чет. Трябваше да ме очисти веднага щом хората му успееха да се доберат до мен и аз го предупредих да изпрати най-добрите, защото ако не успеят, ще се заема с него лично по старите изпитани способи, така че да внимава. Всички връзки били прекъснати и дошло време да се пусне водата на тоалетната. Аз съм бил тапата, запушваща дебелото черво, която трябвало да отиде в канализацията. Казах му, че ако е така, ще трябва да ме отстрани с хирургическа операция, а той отговори, че ще го направи, ако се наложи. Предложих му да си вземе голяма лъжица с дълга дръжка, защото ще му потрябва.