Мики Спилейн - Секс капан

— Да?

— Допускаш ли, че… ще имаме още неприятности?

— Винаги има неприятности, Сакс.

Махнах му за довиждане и излязох навън. Качих се в колата и се опитах да мушна ключа в стартера. Не успях, докато не го обърнах обратно.

Чет Линдън не допускаше никакви рискове. Някак си бе успял да подмени цялата кола. Сега, ако ме убиеше, следите му щяха да са покрити. Наистина трябваше да бягам като заек. Ловците бяха излезли с оръжията си. Нямаше никакво значение кой ще хапне кифличката, стига някой да я хапне. Старият чакал държеше положението в ръцете си и ако никой не го спреше, можеше да ликвидира целия град.

Така че бягай, заеко, бягай!

Той знае. Той знае повече, отколкото трябва и не мога да престана да мисля за него. Той знаеше какво ще стане, когато ме докосна, искаше да стане, след това ме остави да направя това, което направих и се почувствах добре, защото не остана никакъв страх или спомен за болка, която бе накарала цялото ми тяло да се стегне на буци и ме бе изпълнила с желание да крещя и удрям, да отмъщавам за това, че бях насилена. Насилена. Кога за първи път чух това? Струва ми се, че когато започнаха спомените, които не помня. Не, тук има противоречие. Сигурно преди това, когато беше тъмно и страшно, когато сенките не искаха да оживеят и се появяваха само в отделни сънища или когато докосвам ръцете им.

Това че знам, че той знае, вече ме изпълва с някакво спокойно, приятно чувство. И други са знаели, но реакцията им винаги е била заблуждаваща, а инстинктивните отговори са били грозни врагове — малките пълзящи влечуги, които се превръщат в изтезание.

Защо не можеха да говорят?

Защо не можеха да останат пасивни?

Защо трябваше да държат на мъжката прерогатива да проникват?

Сенките бяха много по-лошо от реалността. Те се СПОТАЙВАХА. Ужасна дума, защото наистина се СПОТАЙВАХА. Те удряха с огромни палки и те насилваха, докато невероятната болка превръщаше писъка в тъпичко скимтене и е някаква тайна на природата, че изобщо си оживяла. Гърчиш се, давиш се, бягаш в чернотата и се надяваш да не насочат светлината към теб, но палките все още са там, вдигнати, готови да удрят. Големи, меки палки, които отнемат всичко, което един ден можеш да поискаш и ти остава единствено някакво вродено чувство за лишение, без да знаеш от какво са те лишили.

Шийла Макмилън, жена на най-големия чукач, който някога се е раждал. Той го каза. И други жени са ми го казвали. Други мъже са потвърждавали. Шийла Макмилън, влюбена в мускулест чукач с космат корем, който също я обича, но тя не е в състояние да му даде прекрасното нещо, което той иска, освен ако преди това не изпие две хапчета против спомени от домашната аптечна, за да попадне в несъществуващия свят.

Ти се мразиш и повръщаш, и преживяваш красивия акт с всички хора, които не знаят. Само че сега подозират. Сигурни са. Мъжете са смешни. Ако не могат да получат това, трябва да правят нещо друго, ако наистина са влюбени.

Защо не могат да говорят?

Защо не могат да бъдат пасивни?

За първи път ми се прииска да ме заболи. Странна мисъл.

Но защо той трябваше да знае? Мръсно Куче! Искаше ми се копелето да се върне.

На вратата се почука.

— Как се чувстваш? — попитах аз.

— Самотно. Мислих толкова много.

— Мястото е подходящо за това. На това легло съм заченат. Сигурно и те са мислили много, преди да решат да ме създадат.

— Едва ли. По-скоро си бил резултат от факта.

— Съмнявам се. В онези дни най-напред се е мислело. Предпочитам да смятам, че съм бил заплануван. Може да съм копеле, но съм бил заплануван.

Тя се усмихна и изведнъж смени темата.

— Снощи истина ли беше?

— Ти беше там, Шийла.

— Някак си повече ми прилича на сън. — Пръстите й започнаха да си играят с чаршафа. — Сънувам много странни неща. Целият ми живот е един ужасен сън. Дори когато съм будна, се питам дали наистина съм будна, защото в сънищата си мисля, че съм будна и се щипя, за да проверя и си мисля, че съм. — Шийла погледна към отворените капаци на прозореца, които бяха провиснали на пантите си. — Ще ми се да можех да съм сигурна.

— Будна си.

— Много мислих, преди да дойдеш.

— За какво?

— За всичко. Нищо. После пак всичко. Може би ще ми помогнеш.

— Просто попитай.

— Не. Няма — отвърна тя. Завивките помръднаха, когато си пое дъх. Задържа го, после бавно издиша. Когато ме погледна отново, в очите й долових нещо по-различно. — Сложил си ме да спя.