Мики Спилейн - Кървав изгрев

Когато стигнах до Чембърлейн Хаус, бързо забелязах агента, обслужващ асансьора, както го бе засякла и Ан Лайтър. Изчаках, докато той започна да се качва, и влязох в следващия асансьор. Слязох на деветия етаж, свих наляво към 937 стая и този път имах късмет. Вече до стаята сложих ключа, влязох и заключих вратата зад себе си. Часовникът показваше 10:25. Точно след двадесет минути операцията трябваше да започне.

Нюарк Кънтрол винаги разполага с двама души с разрешителни за оръжие, в постоянна готовност за отвличане на нечие внимание. В случая бяха нужни за разсейване на охраната в хотела. Още във фоайето те ангажираха вниманието на човека от асансьора. Предизвиках малък безпорядък в стаята като повод да извикам камериерката, седнах и пуснах високо телевизора.

Трябваха й цели шест минути, за да се домъкне, и то с явно нежелание. Прекалено бавно за персонал на хотел. И с прекалено явна издутина на талията, която дори нарочно широката униформа не можеше да прикрие напълно. За жена от спецслужбите бе зле подготвена. Твърде явно бе нетърпението й да се върне към преките задължения, но бързането всъщност я забави повече.

Точно преди единадесет без четвърт се обадих долу, попитах дали барът работи и след положителния отговор сгънах вестника, хвърлих пет долара на масата за камериерката и, без тя да види лицето ми, отидох до вратата. С отварянето зърнах отдалечаващите се гърбове на двама мутрести бабаити, забързани към асансьора с извадени пистолети в ръце.

Следващите две минути се оказаха най-дългите тази нощ. Ако бе твърде скоро, Мартрел щеше да заподозре нещо. Ако бе прекалено късно, двете мутри от охраната щяха да се домъкнат. Прецених паузата и почуках на вратата. Дочух стъпките му да прекосяват стаята и след изтракването на ключалката аз просто не му дадох никакъв шанс да тръшне вратата в лицето ми. Бутнах я рязко и блъснах Мартрел назад. Ръката ми бе декорирана с насочено към корема му оръжие.

— Здравей, Мартрел — казах дружелюбно.

Той ме позна. О, той е страхотен профи в нашия занаят, в който да помниш лица е част от закона на оцеляването. Това умееше прекрасно. За секунда лицето му застина, сетне се мярна неясен страх, просто не разбираше какво става…

— Ти си от…

— Не съм от вашите. Не казвай нищо излишно!

— Тогава какво?

— Проговори ли?

— Не мисля…

— И другите не мислят — отсякох. — Засега те не знаят какво точно искаш.

— Кой си ти?! — изпитваният страх засили акцента му.

— Частно лице с особени задължения. Разбирам, че имаш информация, която може да неутрализира противопоставянето на свръхсилите. Дошъл си да търсиш условия…

— Не съм искал никакви условия! — очите му се стрелнаха към вратата.

Поклатих глава.

— Да кажем, че те разбирам, Мартрел. Занимавал съм се с вашите хора почти през целия си живот. Сега си тук, но това не означава, че вече не обичаш родината си със същата любов, както е било досега. Ти си руски човек и това е непроменимо като самата природа. Ако изборът можеше да бъде твой, ти би останал там, дори и да ненавиждаш философиите им. Измъкнал си се оттам, но нямаш нищо общо с абсолютните долни предатели. Надяваш се на политическо убежище и време, за да осъществиш личната си цел…

Очите му се присвиха леко и ми хвърлиха поглед — прям и обвиняващ.

— И каква е тази моя лична цел?

— Да, сещаш се, открих Соня Девъл. Жената, която обичаш…

Видях как по челото му избиха капчици пот и очите му се отклониха от моите.

— Точно тя е целта. Мишената. ТЕ ще тръгнат по дирите й и ще те притиснат. Това е част от процедурата им и ти го знаеш дяволски добре.

— И какво да правя в такъв случай?

— Говори! Кажи им всичко, което искат да знаят!

Той здраво стисна ръцете си и ги залюля безцелно.

Внезапно ми обърна гръб и тръгна към прозореца.

— Не мога да направя това! Отказвам. Поисках политическо убежище и то ми е дадено. Не искат нищо друго от мен!

— Значи искаш ТЯ да умре?!

Мартрел рязко се обърна. Лицето му лъщеше от пот.

— Не! Разбира се, че не! Няма причина тя да…

— Тогава ти си мишената, Мартрел. Докато не проговориш, ти ще си голямата, хубава мишена, в която твоите ще се целят през цялото време. Ако проговориш — няма да имаш никакво стойност, може би само като пример за назидание, а не съмнявам, че биха рискували да изгубят един добър убиец, за да се занимават с теб. Но точно сега имаш избор и… любов към твоята глупава страна, да върви по дяволите, един политик я нарече Горна Волта с ядрени ракети; или любовта на Соня Девъл — това имаш. Някъде по средата ще изгубиш и двете.