Мики Спилейн - Кървав изгрев

Това, изглежда, го сломи. Дойде озадачаващо бързо за такова тежко решение. Той се строполи на един стол и покри лицето си с ръце. После вдигна очи и каза:

— Аз… Не мога… Не мога да говоря.

— Къде е тя, Мартрел?

Поклати глава с празен, мъртъв поглед:

— Не зная.

— Ако разберат, че ти искаш жената, тя ще умре. Ще я държат, докато ти се откриеш целия, удобен за един-единствен изстрел, и ще го получиш.

Той вдигна поглед и облиза устните си.

— Ако само можех да съм сигурен, че тя е в безопасност…

— Нашите служби могат да я намерят.

— Не бъди наивен. Дори и те са под наблюдение… Трябва отдавна вече да сте разбрали, че имаме много агенти сред вас. А разберат ли федералните служби, ще знаят и колегите оттатък…

— Напълно ми е ясно, Мартрел.

— Обаче ти не си един от тях…

Погледнах часовника си. Имах още тридесет секунди.

— Ако тя е в безопасност, ще говориш ли?

Той погледна първо мен, после револвера в ръката ми, който нито за миг не се бе отклонявал от средата на тялото му, и накрая кимна.

— Ако е в безопасност…

Заобиколих го, както си седеше там, и преди да разбере какво му мисля, го чукнах „дружески“ с дръжката на револвера по онова деликатно място зад ухото. Това го „приспа“ за известно време. Прибрах „звяра“ и се изнизах през аварийния изход. Два етажа по-долу викнах асансьора.

Във фоайето още не бе приключило театралното етюдче на моите хора от Нюарк Кънтрол, като в суматохата се бяха намесили и двама униформени от полицията. Въобще не ме забелязаха. Взех такси и се прибрах в хотела.

Завъртях на Рондин, но отново никакъв отговор.

„Значи всичко свърши… Добре.“

Да върви по дяволите! Всъщност това и преди съм го казвал…

Без да си правя труда да се събличам, се излегнах на леглото, затворих очи и се замислих за утре. „Платон“, каза Мартин Грейди. Паролата със смъртоносно значение…

Той има информация, важна, но не и крайния отговор, който трябва да намеря аз. Ако не успеем да го открием, червеното копче може да бъде натиснато или някъде, където се води малка война, ще бъде взривено нещо голямо. После ще се случи някъде другаде, докато целият свят стане една огромна разтопена атомна маса. Нещо, което знае ЕДИН ЧОВЕК, може да предотврати всичко това или поне малко да го отложи. А най-малкото — да предостави по — добри шансове на страната ми.

Едва чух първото почукване. При второто вече бях до вратата с револвер в ръка. Отключих и пристъпих встрани, готов да стрелям, ако картинката не ми хареса. Едва сега казах:

— Влез.

Вратата се отвори и от лампата в коридора видях кой е, затворих вратата, заключих я и прибрах оръжието.

— Здравей, кукло — поздравих Рондин.

Тя бе видяла револвера. Също и изражението на лицето ми при неясната светлина. В очите й се четеше явно стъписване.

— Тайгър…

Не я оставих да довърши.

— Как ме намери тук?

Тя влезе в стаята с уморена усмивка.

— Дреболия — прекалено старателен служител на рецепцията. Знаеше не само кога излизаш и влизаш, но и че на два пъти си се опитвал да ми се обадиш. Просто каза, че ме е търсил някой си мистър Талбът от хотел „Кинг Лиополд“ и дали не бих искала да се обадя.

— Такива дреболии често пращат хора като мен в гроба, сладурано. Как дойде тук?

Рондин седна и се облегна на фотьойла.

— Не са ме следили. Обучавана съм на някои неща, преди да дойда в Америка, не помниш ли?

— Може би, бейби, но не знаеш всички правила. Всеки, достатъчно добър в занаята, може да те накара да мислиш, че си се измъкнала. Сега вече наистина трябва да изчезвам оттук.

— Съжалявам, Тайгър, но ти често си се обаждал.

— Забрави! — За миг не съзнах, че гласът ми е като остър бръснач. Наведох се над нея, изпитвайки желание да загладя нещата, но съществуваше напрежение и тя го чувстваше.

Стоях така, приведен, и я наблюдавах. Всъщност просто съзерцавах за кой ли път невероятната красота на тази жена, която неотдавна почти убих. Мислех, че я мразя, защото поразително прилича на истинската Рондин, която пък навремето почти ме уби. Дори сега чувствах огъня на желанието, неудържимо надигащо се в мен, а това за момента в никакъв случай не можех да си позволя.

— Ти ме лиши от брачната им нощ, Тайгър. А аз отдавна я чакам… Известно време се опитвах да забравя.

— Когато дойде, ще бъде нещо, което ще запомниш. Опитах се да ти обясня…

Тя бавно поклати глава, тъмнокестенявата й коса се спускаше на меки вълни покрай лицето й.

— Трябва да го направиш! Ти можеш да забравиш засега, докато аз не мога!