Мики Спилейн - Кървав изгрев

Той извади от джоба си сгънат лист манилова хартия, осем на десет, и ми го подаде.

— Хитрееш, Тайгър. Вътре е. Тя е Соня Девъл, руска национална състезателка, отказала се от спорта веднага след последните олимпийски игри. Да ти разкажа ли накратко сега?

— Давай сбито. После ще минем на подробностите.

Дейв каза:

— Явно тя и Мартрел са ходели около година. Той е присъствал на игрите и е правил представянето на отбора им. Тя взела два сребърни медала и представлявала образец на изцяло отдадена, според техните критерии, светла личност. Партиен член, ръководела отделна група студенти в института Ленин и всякакви такива неща. Те трябва да са мислели, че тя е „А-1“, защото не са я охранявали като останалите. Вечерта на прощалната вечеря за участниците тя просто изчезва, появява се в Лондон, търси посолството ни и долита пак в Щатите. Получава политическо убежище. За известно време е ски-инструктор в някои от големите курорти в Ню Ингланд, после в Сън Вали и дори в Аспен, а след това изчезва от полезрението. Междувременно Мартрел го „вкарват в ада“ шефовете му оттатък. След това се мъчил да върне загубените си, заради връзките с нея, позиции. В плика има нейна снимка. Погледни я. Наистина си я бива. От най-опасната порода за една жена — хем хубава, хем умна…

Отворих плика и измъкнах серия лъскави снимки. Някои бяха от олимпийските игри, други — от момента на оставането й тук. Безспорно много хубава мадама. И определено нямаше нищо общо с яките мъжка рани от спорта. Пепеляворусата й коса падаше красиво около усмихнато, свежо лице, а тялото й бе здраво и класически сложено. Дебелите европейски дрехи не пречеха да изпъкне гордата осанка на тяло в идеално физическо състояние. Стегнати и високи гърди, крака с оформена мускулатура, която и художник трудно би възпроизвел.

— Къде е сега?

Дейв сви рамене и измъкна цигара от пакета си.

— Хвана ме натясно. Просто изчезнала. Никой не е чувал за нея след почти две години престой у нас. Подпалих телефоните, за да открия нещо за нея, но абсолютно никакъв резултат!

— Все трябва да има начин.

— Разбира се — отвърна той. — Нещо ще изскочи отнякъде. — Спря за миг. — Ами ти, приятел?

— Почти съм убеден, че Мартрел е духнал на Запад единствено за да намери тази жена…

— Глупости! Професионалист като него — заради жена?

— Засега е само предположение.

— Но точно сега той е „под прицел“ и ти го знаеш. И тъкмо в този миг животът му не струва и пукната пара, така че какво ще правиш, ако наистина я намериш? Адски добре ти е ясно, че за онези идиоти от големите разузнавателни централи промени в света не са настъпвали, няма и да има, защото и земята да се разцепи, те са си с все същите промити мозъци, гладки като билярдни топки! А за човек като Мартрел, професионалист със стоманен характер, и всички леки мадами да му събереш накуп, не би захвърлил всичко, за да им се порадва на чаровете. Той залага само на една и то знаейки, че това почти сигурно ще му коства главата. Ако случаят е такъв, той отдавна щеше да го направи.

Пъхнах плика в джоба си.

— Дай да видим нещата отвсякъде. Всички варианти. Никога не можеш да знаеш какво ще излезе.

— Съгласен съм. Приемам каквото и да е. Уоли ме насочи към теб, така че няма да се изненадам, ако предложиш нещо съвсем щуро… Абе, както и да е, твоят некролог ще бъде голямо четиво…

— Точно така ми харесва — отвърнах. — Доверие. Ще използваш ли пикантната новина за Мартрел и тази Соня?

Дейв изгаси цигарата и взе кафето си.

— Ще направя както всеки друг — няма да се набърквам. Думата има всеки издател, докато Мартрел бъде обработен и проговори. Положението е много опасно, за да се бъркам. А освен това аз лично не виждам връзката.

— Нали си спомняш какво направи Адам за Ева — подсетих го.

— О, да! — получих бърз отговор. — А ти виж какво направи Далила със Самсон…

Ухилих се в отговор на ехидното му подмятане, оставих пет долара и му казах, че ще поддържам връзка. Усещах погледа му на гърба си, докато стигнах вратата.

В три часа се срещнах с тримата, които Нюарк Кънтрол ми бе определил по моята молба. Хукър и Джеймс бяха средно високи, към четиридесетте и двамата можеха да се загубят в „навалица“ само от двама човека… Доста отдавна Хукър беше вече веднъж с мен в онази история за Дженерал Пасифик, преди още да съм чувал за Джеймс.

Третият човек беше момиче — същество, подобно на мишка, наречено Ан Лайтър, която Върджил Адамс ми препоръча лично. Връчих на тримата по една малоформатна снимка на Гейбън Мартрел, дадох им основните инструкции за наблюдение на сградата и наредих да открият къде пребивава той, когато от IATS не го разпитват.