Мики Спилейн - Кървав изгрев

— Обаче те го държат доста сигурно на Чърч стрийт. Хърби Беддър каза, че е могъл да получи само предварително подготвените за новините сведения. По дяволите, пишеха за Мартрел много повече, когато той и онази секси скиорка си се шляйкаха като влюбени гълъбчета навсякъде, по време на предишните олимпийски игри.

Спрях да бърникам апарата и се втренчих в Ърни:

— Ето откъде зная името му! Дявол да го вземе, имаш страхотна памет!

— Ами, падам си но спорта, интересувам се. Бях на игрите, и да ти кажа, мадамата е много точна отвсякъде!

— Коя е тя?

— Засега не се сещам, Тайгър. Тогава се интересувах повече от ските, не от клюки за любовните им истории. Вече остарявам, за да се правя на романтично отнесен…

— Е, имам шанс, че не всички за закоравели като теб…

— Какво?

— Нищо.

Снимката на Мартрел показваше висок, ъгловат човек с нооплешивяла глава и лице, носещо отпечатък на години обучение и всеотдайност към неговата специфична работа. Около 52-годишен, неженен, дългогодишен функционер, заемал дълго отговорни постове в системата, запазвайки твърде силни позиции, но в сянка, без да афишира личността и дейността си, докато в един момент достига самите върхове на скритата, но реална власт. При руснаците това автоматично му осигурява много добри позиции, но само ако следва досегашната си линия на поведение.

Но той бе ерген. А като такъв е винаги цел, обикновена мишена, в която се целят доста ясени… Върджил Адамс имаше направо гениално хрумване, когото ми подхвърли тази идея…

Офисите на IATS са на последния етаж на Карбой Билдинг, на Чърч Стрийт. Сградата е двадесететажна и приютява привидно незначителни правителствени агенции. Всеки отдел от Вашингтон има свой клон тук и въпреки че LATS е главният фактор в района, всеки един офис, в случай че е зает, е предназначен за клон на някоя служба — от отдела за държавни приходи, до военната повинност. Това, по принцип, е хитро подсигуряване на операцията, но ние знаехме всичко. Парите на Мартин Грейди купуваха всяка информация. Както и очаквах, съвсем не бях сам във фоайето. Всяка по — голяма телеграфна агенция имаше представител, готов да предава информация. Бъкано бе с водещи личности от местната преса, готови за всяка пукнатина в стената от мълчание, издигната около Мартрел.

Двама изтормозени служители на IATS бяха заети да обясняват на новопристигналите журналисти. Преповтаряха вече разпространените новини или нови версии на същите, и уверяваха, че много скоро правителството ще предаде най-новата информация за обществеността. Затова призоваваха за търпение. Но само „дразнеха лъва“. Всеки репортер е нетърпелив, особено ако се отнася до горещи новини за „хита на деня“ и на два пъти за 30 минути охраната отвеждаше по някой, направил опит да се добере до последния етаж.

Най-накрая просто числеността на хората утежни ситуацията безкрайно много.

Три телевизионни камери стояха работещи, половината от хората носеха включени микрофони. Всяка секунда някой предаваше репортаж от събитието.

Ако бяха разрешили поне някакви интервюта, всичко щеше да се успокои след първоначалния изблик на възбуда, но прикриваните новини стават големи новини именно поради явното прикриване. Присъствието на няколко сенатори, долетели междувременно от Вашингтон, само усложни допълнително обстановката.

Пазеха Мартрел толкова старателно не защото той говореше, а защото не желаеше да говори.

Двадесет минути след полунощ съобщиха, че всеки, упълномощен от пресата, ще бъде допуснат в заседателната зала на третия етаж за пресконференция с Гейбън Мартрел и негови правителствени защитници. Нарочно се набутах в средата на тълпата, задръстваща асансьора, така че, когото пълномощията на хората от пресата започнат да се представят и проучват от двамата бодигардове, моите да не бъдат разгледани особено внимателно.

Стана точно както го бях намислил. Тълпата побеснели репортери ме отнесе навътре, след като ми връчиха бял пропуск с надпис „Трети етаж, само за стая 26“. Там всеки пропуск бе проверен отново и ни пуснаха вътре. Аз, както и другите, се борех яростно за място на първия ред, но се оставих да бъда изтикан в средата на тълпата. Насочих апарата си Ролай към микрофоните, сякаш се подготвям за снимки, но всъщност го използвах да прикривам донякъде лицето си.

Половин час след полунощ, Хал Рандолф и половин дузина други влязоха, оградили отвсякъде високия човек в черен костюм с чуждестранна кройка, и се промъкнаха до микрофоните. Рандолф е сравнително неизвестен шеф на IATS и преди да ме забележи, аз вдигнах фотоапарата като другите и засвятках със светкавицата възможно най-интензивно. Ясно бе, че трудно ще ме забележи сред несекващите ослепителни проблясъци и прожекторите.