Мики Спилейн: Кървав изгрев

Преди време си бяхме имали работа. Той просто страшно желаеше да разбие нашата организация на милион парченца. Лично мразеше най-много именно Мартин Грейди, после мен, а след това и цялата група. Е, да върви по дяволите! Нашата самостоятелност и възможности дразнеха всички. Навсякъде по света отношенията между службите за сигурност са най-несигурното нещо. Човекът пред мен включи малък прожектор за видеокамерата си и за момент останах по-спокоен за евентуално засичане.

Но закратко. Направиха цялото шоу просто за да по-задоволят вълчия апетит на репортерите за сензации и снимки, и да ги разкарат след това по-лесно по дяволите. Говорител на агенцията прочете подготвеното изявление, пълно с клишета, че мистър Гейбън Мартрел поискал политическо убежище в нашата страна, защото е разочарован и отвратен от начина, по който свръхсилите превръщат света в бойно поле, но и че дълбоко вярва в американската демокрация — ключ за световния мир. Ако неговото оттегляне можело да подпомогне запазването на този мир, той възнамерявал да се оттегли някъде като частно лице и да заеме преподавателско място в някой университет, ако му се предостави такава възможност.

Наблюдавах Мартрел, докато четяха изявлението. Той безкрайно отдавна се бе научил да крие чувствата си и запазваше каменно, непроницаемо изражение на лицето си. Само на няколко пъти пусна лека усмивчица и едва доловимо кимна в потвърждение на четеното, но все пак очите му го издаваха малко. Очи, пълни с тревога. Тази тревога е трупана много дълго време, въпреки годините на практика и рутината, защото страхът е нещо, с което не може да с свикне лесно. Той оглеждаше залата, съзнателно опитвайки се да внуши, че е спокоен, но мен не можеше да заблуди. Мартрел търсеше нещо. Нормално е, не можех да го обвинявам. Той се бе превърнал в заплаха за руснаците. За първи път след преминаването си към нас бе „на открито“ и някой можеше да го изненада.

Не си правеше илюзии, че няма да има сериозно подготвени опити да го извадят от играта на всяка цена, преди да е проговорил. С маска на невъзмутимост той търсеше признаците на опасност. Въпреки че не можеше да ме види лесно, знаех, че вече ме е забелязал. Той самият е вършил подобна работа преди и знаеше перфектно всички трикове в занаята. Засече не толкова лицето ми, колкото позицията ми зад прикритието на ярката светлина. Отначало погледът му премина през мен, после се върна и задържа.

Разчитах на това, че вниманието на Рандолф ще бъде приспано за момент и нарочно пристъпих встрани c вид на раздразнен от човека пред мен. Вдигнах апарата за снимка. Движението, изглежда, удовлетвори Мартрел, защото той насочи погледа си към други части на залата.

След прочитането на изявлението Рандолф позволи няколко въпроса към Мартрел и той отговори с дълбок глас и почти недоловим руски акцент. Въпросите бяха от политически характер, внимателно изразен, защото репортерите знаеха колко бързо може да се преиначи всичко, ако излязат от контрол, а отговорите на Мартрел бяха също толкова внимателни и премислени, както и въпросите.

През това време успях да се приближа с промъкване през фотографите почти до Мартрел. Рандолф обяви пресконференцията за закрита и веднага се чуха тревожни, гневни гласове. Вдигна се врява, която отне достатъчно време. Казах приглушено, но достатъчно високо, за да ме чуе Мартрел:

— Намери ли я вече?

Само за част от секундата цялото му лице застина. Очите му се впиха като змии в лицето ми, а на неговото се появи страхът в пълната си цялост, преди да изчезне, рутинирано прикрит, зад полузатворените клепачи. Двамата се наблюдавахме напрегнато. После, колкото може по-непринудено, вдигнах апарата си, направих му снимка, кимнах, усмихнах се и се смесих назад в тълпата.

Върджил Адамс бе прав.

Жена. Това е проблемът.

Много от хората слязоха долу заедно, така че отново се изгубих в навалицата и когато стигнах улицата, извървях няколко пресечки, хванах маршрутно такси и се зърнах в хотела.

Въпреки късния час вдигнах телефона, набрах номера на Рондин и го оставих да звъни цели две минути, преди да се уверя, че тя не е вкъщи.

Дявол да го вземе, но можех да я виня! Не може да разбиеш сватбения ден на една жена и да очакваш тя да го приеме…

За закуска в осем срещнах Дейв Севърн в един ресторант на Бродуей. Лицето му бе набръчкано от умора и изглеждаше, сякаш не е лягал цялата нощ. Започнах направо:

— Как е името й, Дейв?