Мики Спилейн - Любовта с „Жената-дракон“

Тези огромни въздушни туловища радваха дечурлигата и караха търговците доволно да се усмихват, но за почитателите на витлови двигатели, каквито се смятахме ние, те не бяха нищо повече от варели за адски шум, на които на всичко отгоре им трябваше идиотски дълъг пробег, за да излетят, и десет пъти по-голям, за да спрат след приземяване.

Те направо ни влудяваха, докато стояхме в хангара, защото всеки път, когато някое от тези реактивни чудовища прелиташе над главите ни, нашата „Жена-Дракон“ изведнъж изглеждаше толкова състарена, а това вече никой от нас не можеше да понесе. Стана дори така, че веднъж срещнахме на улицата едно от техните наперени пилотчета и така го скастрихме, че въпреки синята парадна униформа той се сви като начинаещо кадетче.

Мисля си, че ако я нямахме атракцията на шоуто „Върн Тайс — Елейн Худ“, ние вече щяхме да сме усетили нормалната пилотска преумора, но те двамата ни показваха такава „въздушна акробатика“, каквато едва ли някой е виждал в живота си. Всички с изключение на Върн бяха наясно, че това е любов, но той — дори и да го е знаел — продължаваше да се държи резервирано и предпазливо с Елейн, сякаш тя му мислеше нещо лошо. На него му доставяше удоволствие самата схватка, ученическата тръпка в цялата история, но щом положението започваше да става по-сериозно, той подвиваше опашка и хукваше в обратна посока.

Всъщност моята съпруга определи положението най-точно. Върн отново беше събрал старата дружина и сега се страхуваше, че един евентуален брак с Елейн би бил за него нещо като абсурден скок със спасителен парашут, и то малко преди успешно кацане след редовен полет. Тя щеше да го замъкне в Холивуд или пък обратно в Бродуей без дори да му даде време за прощална целувка с неговата истинска и най-вярна красавица в хангара, а това вече той нямаше да понесе.

Беше средата на есента, когато събитията достигнаха връхната си точка. Елейн и Върн накрая теглиха окончателно чертата и доколкото разбрах — от един случайно подслушай телефонен разговор, — тя се връщаше в Холивуд, за да снима някакъв филм, а Върн си оставаше непоклатимо с нас. Аз пуснах новината в оборот, защото ние всички симпатизирахме на Елейн и не ни беше приятно да гледаме как Върн безпътно обикаля заведенията, след като вместо това можеше просто да се ожени.

Той твърдеше, че Елейн само си е търсела да лапне някой балама, но знаех, че дрънка глупости, макар и да не искаше да си го признае. Та значи така стояха нещата в онази вечер, на празненството по случай нашата годишнина. Цялата ескадрила се беше събрала да поздрави Върн. Не ни пукаше дори че между тях има досадници от „Елисън Фийлд“ — всички бяхме там, за да вдигнем наздравица за нашата безпределно вярна любима, „Жената-дракон“, която беше най-, ама без преувеличение, най-красивата на този свят.

Ей, а празненството беше направо супер! Уолдоу Кейси и братята Стефано бяха домъкнали със себе си шестима пилоти от нашата гвардия, които обаче вече се кланяха на новите машини — вярно, че както всеки новодошъл при нас, в началото и те се чувствуваха бая неловко в старите си униформи. Въпреки това никога не съм виждал някой да се весели с толкова кеф и непринуденост като тях.

Ех, ама само като се сетя какво беше! Към осем часа веселбата ни бе във вихъра си — „летяхме“ в хангара, сразявахме враговете и печелехме битки за себе си, хващахме се за всяка дреболия като за нещо изключително сериозно.

В един момент въздухът над главите ни се процепи от адския трясък на някакъв реактивен. За секунди всички замлъкнаха.

Трябва да е било около половин час по-късно, когато телефонът иззвъня, Дребосъка го вдигна, а после неуверено се насочи към Върн, който разговаряше с мене, и му каза:

— Върн, тебе търсят.

В случая никой, ама абсолютно никой друг освен членовете на екипажа ни не знаеше този телефон, а пък и всички те бяха на празненството. Значи оставаше да е Елейн. Забелязах как Върн присви устни и само поклати глава веднъж в знак на отрицание:

— Кажи й, че ме няма, Дребосък.

Тогава обаче и Дребосъка поклати глава в израз на несъгласие:

— А, не, този път не аз, приятелче! Каза, че иска да говори лично с тебе, защото било нещо важно. Пък и доста ме смути, в интерес на истината.

Върн се намръщи:

— Защо?

— Слушай, братле — отговори Дребосъка. — Тази жена откога е започнала да си служи с войнишки жаргон? Най-добре иди ти да се разбереш с нея.

Върн отново се смръщи, сви рамене примирително, взе слушалката, а после си пое дълбоко въздух и каза: