Мики Спилейн - Любовта с „Жената-дракон“

Тъй като беше понеделник, ние се оказахме единствените клиенти на бара. Вдигнахме няколко тоста за доброто старо време, а след това Чарли Крос каза с особена нотка в гласа си:

— Нека да пийнем специално за нашето старо момиче. За „Жената-дракон“, братлета.

Много ясно, ние всички вдигнахме веднага чашите си.

Когато ги оставихме отново пред себе си, Върн се обади:

— Ама ви липсва, а?

— Я не се прави на интересен, тя и на тебе ти липсва! — каза Джордж Поу. — На всички ни липсва. Пък и как иначе? Божичко, момчета, на сън съм изкарал поне хиляда бойни операции с нея, откакто я видях за последен път.

— А не ви ли се иска да я видите пак? — попита Върн.

За повече от десетина секунди настъпи пълна тишина. Ако някой друг беше изтърсил подобно нещо, щяхме, както винаги, да въздъхнем с тежък копнеж, но този път въпросът беше зададен от Върн. Внезапно всички осъзнахме какво ни се подхвърля. Знаехме го, наистина го знаехме, но още не смеехме да го повярваме съвсем.

Синкуич Дребосъка бавно, ама много бавно се обърна към него и реши да опита с няколко насрещни изстрела.

— Слушай, приятелче, та тя отдавна е отишла някъде за претопяване. А нищо чудно ония там, ракетчиците, да са я гръмнали като въздушна мишена по време на своите учения.

Върн се ухили с безкрайна насмешка:

— Гледай ти! Сериозно ли? Аз се намесих:

— Ей, братле, я намали скоростта по пистата, че нещо не можем да те стигнем. Ти ги мътиш още откакто си пуснал колесари тук. Докладвай бързо какво си направил.

Беше му страшно кеф да ни гледа как остроумничим и се опитваме да измъкнем новината от него, затова продължаваше да изчаква и да нажежава атмосферата. Накрая каза:

— Купих „Жената-дракон“.

— Какво си я направил? — Гласът на Чарли беше изтънял като на врабче.

— Добре си ме чул. Купих я. Направих няколко страхотни сделки и реших да измъкна старото момиче от боклуците. В момента тя е настанена в големия хангар на Лейкморското летище и изглежда по-красива от всякога.

— Иди се гръмни бе! — казах му аз. — Лейкмор отдавна са го зарязали. Нали се наводни и се задръсти с тиня заради оня смахнат проект на правителството. Там самолет не може да мине.

Върн отново се ухили и поклати глава с мъдра умора:

— Знам. Аз я закарах с влекач.

От другия край на бара Ед Парси по навик защищаваше опашката, казвайки скептично:

— Че то дотам няма път, братле.

Върн отпи от питието си, а после отговори:

— Сега вече има. Купих също и път. От онези стоманени пътеки, дето ги използуват за временни писти върху пясък и кал. Свършиха идеална работа.

— Но нали летището Лейкмор е собственост на… — започна Вик Кабът.

Тогава Върн го прекъсна с думите:

— Беше собственост на фамилията Блейкъншип. Аз обаче го купих от тях. И сега всичко е напълно уредено и подготвено, и си е само наше.

Не помня точно, но май всички възкликнахме в един глас:

— Наше ли?

Той се разсмя от израженията, които се появиха по лицата ни:

— Естествено. Надявам се, не си въобразявате, че ще пазя старата дама само за себе си.

Хенри Лусърн се опита да каже нещо:

— Но…

— Слушайте — започна да ни обяснява Върн, — нали гледам как гардът ви непрекъснато пада още откакто напуснахме Дамата. Вие всичките сте като деца, на които са взели любимата играчка, но онези женички ей там — той посочи с палец през рамото си — няма да ви я върнат. Е, сега вече на тях им се пишат сериозни главоболия, защото ние отново си имаме общата ни Дама и тя си е само наша.

В такива моменти човек трудно може да каже каквото и да било. Мъчиш се да се сетиш нещо, но така и нищо не ти идва в главата, затова обръщаш едно питие, за да прикриеш своето изумление, а когато усетиш благотворната му топлина да се разлива из тебе, тогава изведнъж картината започва да ти се прояснява. Всички в един глас започнахме възбудено да говорим, потупвахме се по раменете, докато накрая пак се върнахме на болната тема.

На мене ми възложиха задачата да изразя с думи общата ни загриженост, затова аз заявих:

— Има само един проблем, приятелю. Не можем да летим с нея. Горивото и резервните части ще ни струват майка си и баща си, а пък и кой знае дали някой изобщо пак ще ни даде разрешение за пускането й в полет.

— Че кой е казал, че непременно трябва да летим? — попита Върн.

Аз го погледнах, но не можах да кажа нищо. Всъщност и на другите реакцията беше същата. Той се разсмя и каза:

— Братлета, та ние притежаваме най-страхотния клуб, който някой някога е виждал, и то на територията на най-добрата ловна и риболовна област в целия ни щат.