Мина Спиридонова - Двадесет и първия и бялата пустош

Очите му се разшириха.

— Ти си идвала снощи. Защо? Как ме откри?

— Да. Имах нужда от теб. Ще те откривам, където и да си. Винаги, докато не се отзовеш на порива ми. Ти имаш копие на мен в себе си, аз имам твое.

— Скишавалишаса Серуселгас, аз не съм от твоя свят.

— Грешиш. В теб е отразено много повече от него, отколкото в моя Ши-рак. Ти му принадлежиш. А и на мен. — Ръката й се плъзна към единственото оръжие на кръста й — парче емонидов кристал, добре наточен и проблясващ с отразената светлина на границата зад гърба му. Движението беше светкавично. Рицарят се спъна и потъна в стената, която го погълна плавно с воала на приказната тишина. Последното което чу, по-точно усети, идваше от Скишавалишаса. Викът се изтръгна от дълбините на съществото й: „Виркониън!“

Всичко се стопи.

Всички се бяха струпали около левия ръкав на лабиринта. Дрезуилиуса беше извикана от няколко разтревожени еднорога, които съобщиха за пропукване във Воала на лабиринта. Това не излизаше от ума й, защото подобен пробив означаваше само близка гибел. Разкошната бяла рокля се развяваше след нея, докато тичаше след черния, едър еднорог. Ридсиладус беше твърде хубав и като животно, и като мъж. Самата тя често го искаше до себе си. Тя също така по-често приемаше човешки облик. Чувстваше се много прелъстителна, освен това не губеше нищо от неземната си красота — бялата грива, звездата на челото, огромните сини очи и дълги, фини крайници.

Когато тя се доближи до мястото на насъбралите се, всички я усетиха и се отдръпнаха. Дрезуилиуса гледаше над мътнорозовата ъгловата арка, където плътната, перлена завеса на силата се полюшваше и леко бълбукаше. Беше идеално равна и еднакво плътна. Тя повдигна многозначително вежди. В следващия момент съзря тъмна фигура в краката си. Не се движеше. Дрезуилиуса издаде тих стон и посегна към косата си, сякаш искаше да я скрие. През живота си тя никога не беше виждала ЧОВЕК.

Той лежеше на няколко плоски камъка, постлани с мъх. Не помръдваше, почти не дишаше. Младото създание от женски пол, Майка на Еднорогите, го оглеждаше и докосваше плахо. Човекът не беше показал с нищо, че е още жив, освен с топлината на тялото си. Раните му бяха превързани, една от тях бе по-сериозна. На ръката си имаше белег от нокти. Явно стар. Тя усети счупвания по ребрата му от силния удар с ъгловатата арка, но се тревожеше за главата му. Очите на мъжа бяха огромни и черни, но Дрезуилиуса подозираше, че това не е цвета им, защото той не беше еднорог. Само мъжките имаха блестящо черни очи. „А може би няма да се сбъдне, той няма да умре“, мислеше си тя, макар да се съмняваше в истиността дори на едно толкова старо сказание, предречено й в деня на рождението. Молеше се.

Дрехите бяха странни. Защо не беше гол, а облечен с непознати одежди? Краката му бяха увити в мека кожа, имаше същото покритие и на гърдите, под тежка, блестяща риза от твърди преплетени нишки. Последната тя свали, защото тежеше на дишането му.

Той беше всичко, което Дрезуилиуса не беше сънувала. Много по-едър от Ридсиладус и, о, боже, по-прекрасен от него. Косата му с медночервен цвят, наситен и блестящ, бе толкова дълга и вълниста! Кожата му беше тъмна, гладка и излъчваше тръпчиво и непознато ухание.

Човекът не се събуждаше. Дните минаваха, раните му позаздравяха, тялото му ту се затопляше нетърпимо, ту изстиваше и побледняваше. Очите бяха все така черни.

Дрезуилиуса поеше с дъжд цветята си. Те образуваха великолепна алея във формата на кръг, чийто център отвеждаше в най-дълбоката урва със замръзнали кладенци. Скалният пръстен беше осветен от луни и слънца в най-високата част на Лабиринта и се обграждаше от неземните растения на Майката и няколко колони от злато, които тя сама бе оформила.

Стори й се, че усеща нечие присъствие. Не се обърна, но силата на това опипващо и леко дезориентирано съзнание я прободе и предизвика слабост в душата й.

— Господи, какво е станало с мен? — Гласът… беше… „Виркониън се е съвзел“, прошепна тя. Виркониън?

Той стоеше до тежката порта, оплетена от най-чистия метал на планината. Еднорогът се доближи и се вгледа в очите му. Черни.

Той не виждаше.

— Усещам ви. Моля, просто ми дайте знак, че сте тук!

— Тук съм.

Младият мъж се обърна по посока на гласа и протегна ръка. Дрезуилиуса я хвана.

Той сякаш се отдръпна, макар да не помръдна. Беше изумен, очите му се разшириха и Виркониън остана дълго неподвижен, взрян в нея. Но лицето му остана непоклатимо, макар че вътрешно се гърчеше в опит да се отскубне от съдбата си. Тя се усмихна тъжно. Знаеше защо.