Мина Спиридонова - Двадесет и първия и бялата пустош

В този миг контактът прекъсна, защото тя отлепи устните си от неговите. Едва сега разбра, че тя го е целувала. Той не помнеше. Изпита облекчение, а след това дойде главоболието. Знакът се опита да го манипулира, но Виркониън със светкавична бързина му наложи седемзначно заклинание и го подтисна.

Изведнъж върху гърдите му се посипаха листа и малки триъгълничета, а котката се стопи. Той се надигна изненадано.

— Най-после дойде, Виркониън.

Над главата на младия мъж стоеше рицар с черна броня, възседнал черен блестящ кон.

— Значи Вие сте Черноглавия? — Виркониън се поклони, без да обръща внимание на първоначалния си импулс да потрепери.

Гласът на рицаря беше нормален, плътен и сякаш леко ехтящ.

— Ти правилно се обръщаш към мен. Но защо?

— Господар сте на този свят. Редно е.

Фигурата кимна почти незабележимо. Продължи да го изучава (нещо, в което младежът не се съмняваше, макар че учудването му бе взело връх).

— Ти си много сложна фигура. Това е толкова странно при вас, смъртните.

Едва сега Виркониън забеляза, че Черноглавия бе „сглобен“ от ъгловати тела.

— Ти си по-важен от всички други, идвали тук преди теб. За да станеш завършен рицар Рай Зедар, ти трябва да излезеш жив оттук. Вашите магьосници съумяват посредством астрологични съвпадения и магически словосъчетания да активират Арката. Да се справиш с пазачите на входа е достатъчно свидетелство за смелост и умение (въпреки че, макар и рядко, не всички успяват). Но никой не е достигал до това ниво преди. Ти си първият. Писано е.

— Аз… аз… — Беше изненадан, но се овладя. — Какво е значението на думите Ви?

— Изпитанието ти се стори лесно, нали?

— Какво изпитание?

— Да копираш нейният Ши–рак, символа на Чернопустошното магическо оплитане. Печата на магическия й талант Той замълча.

— Да, не ме затрудни.

Стори му се, че видя (по-скоро усети) усмивка през непроницаемото забрало на шлема. Черноглавият се обърна и наметалото му се развя от несъществуващ вятър. В мрака изсвистя мечът на Господаря.

— Ти не си се родил във вярната Вселена, но съдбата ще се погрижи за това. Не знаеш още, но със сигурност си усетил влечението на Мрака. В гените ти е заложено зло, за което не подозираш, но то не е злото, което обладава демоните или нисшите ми поданици, а безкрайната любов към сътворяващата и унищожаваща мощ. Ти трябва да бъдеш един от нас!

— Никога! — Викът се изтръгна от душата му.

— Не говори! Писано е и ще бъде! Ти сам ще го решиш. ТИ ще дойдеш сам.

— Не!!!

Въпреки наличието на цялата гама тъмни тонове несъвпадащи по предназначение, бледото сияние на Мрака очерта силуета на своя единствен повелител.

— И не забравяй за Бялата пустош и Черния път!

Миг преди да избледнее и да се разпадне на капчици черно мастило, с лек аромат на дъжд, Виркониън улови мисъл у конника: „Силата е в блясъка!“

— Никога! — крещеше Виркониън и убиваше Скитовете с бързината и глада на разярено животно. Отстъплението вървеше според плана му, но той бе обладан от изпепеляваща жестокост и отчаяние. Още не можеше да дойде на себе си след тежкия транс. Беше се събудил на земята с треска. Едва успя да се надигне и да легне в леглото. През цялата сутрин в мисълта му се въртеше това преживяване отпреди осемнадесет години. Нещо във вида на Границата беше провокирало този спомен по особено жесток начин. През нощта беше изпитал силни болки в ръката, там, където го беше одрал демонът и в момента му бе трудно да държи меча с дясната ръка. Графиня Леалада се обезпокои като го видя сутринта с висока температура и настояваше той да остане да лежи. Виркониън не прие. Младежът знаеше, че ще мине време, преди отново да възстанови душевното си равновесие.

Усещаше паниката на демоните, подсъзнателният им страх се носеше на вълни покрай сражаващите се. За Виркониън тази реакция бе много по-показателна от бойните крясъци и смелите закани. По време на сражението в реалното измерение се наблюдаваха странни еманации, в резултат на сблъсъка между двете противоположности. Озоваваха се ту сред останките на порутен каменен мост, надвесен над бездна, покрай която се стелеше зелена мъгла, ту сред руините на стара крепост на върха на планински масив, ту сред остров в океана, ту сред поляна, обградена от стабилен черен зид, ту сред огнена земя, заобиколена от ледени шипове. Картините бяха придружени от още по-ужасяващи видения — грозни духове на зли магьосници, вещици, адрикори (птицеподобни нематериални създания с женски черти), перикриги (женски воини, облечени в бели, надиплени рокли, копиеноски, с шлем на главата), скелети на животни и на хора, змейове, дракони, мярна се дори големият Господар. Някои от миражите бяха предизвикани от демоните, но повечето бяха естествено следствие от противоречието на силите.