Мина Спиридонова - Двадесет и първия и бялата пустош

Младият рицар чувстваше умората и беше на края на силите си. Беше ранен, може би дори сериозно, но в момента стресът и тренираната му психика бяха единственото спасение.

В един следващ момент пейзажът се избистри и отново се озоваха в подножието на Планината на Еднорогите. Тя беше окъпана в бледо седефено сияние, което трептеше и се извиваше на спирали. Той усещаше болката, сякаш нажежена до бяло игла пробождаше мозъка му, който се свиваше на спазми. Прокле чувствителността си. Скитовете започнаха един по един да изпускат оръжията си. Надаваха ужасяващи писъци, очертанията им не оставаха постоянни, приемаха всякакви образи, повечето от които бяха непоносима гледка и накрая просто се изпаряваха. Женските демони се озъртаха объркано и приемаха обичайните си преображения. Виркониън се отдръпваше уплашено, а войската му побягна. Повечето жени се спуснаха върху тях, проклинайки предводителя им. Изведнъж пред рицаря се появи тя .

— Нима смяташ, че можеш да победиш като ни доведеш при Еднорогите? Една спечелена битка не ти гарантира победа във войната, Викомодар. Не всички се спират пред подобно препятствие. Освен по-примитивните от нас, разбира се. Те могат само да убиват, но не и да прелъстяват. — Котешкото й тяло се усукваше около него, а последните си думи придружи с особена, ласкава усмивка.

Усмивката й беше красива. Тя беше красива. Дори котешкото й тяло бе грациозно и нежно, с привлекателни извивки. В следващия миг демонът прие съответстващи форми. Полупрозрачен плащ над синя рокля от същата материя подчертаваше съвършенството и определено непркритата сексуалност.

— Какво си ти? — бе единственото, което можа да се отрони през пресъхналите му устни.

— Това, което стои пред теб.

Той отстъпи крачка назад.

— Не! — прошепна — Ти се променяш непрекъснато, във всеки следващ момент си нещо друго, но не ми показваш коя си всъщност… и все бягаш от… от мен… О, Господи Рил, помогни ми! — Замълча шокиран.

„Не! Аз не те искам… не те обичам… не си ми необходима… ти си от друг свят…“. Душата му се гърчеше в агония.

Тя му заговори тихо:

— Толкова години изминаха от първата ни среща, а ти все още се противиш на природата си; не позволяваш да те докосне мощта на моя господар. Все още смяташ, че аз съм не-личност, която приема облика на околните лъчения на някаква твоя недоосъзната представа за зло. Но злото е сглобяване на противостоящи елементи, то е носител на съзнателни нива и проекции с невъобразим обхват и структура. Ти ме отричаш, но защо? Защото обичам да придавам облик на многообразието и успявам да чуя звуците на хиляди, съвсем плътни и сегашни вселени? Защото съм там и другаде, и от двете страни, където се сменя светлината с мрака, и се редуват в безкрайна последователност? О, не. Не, аз греша. Не можеш да ме пожелаеш, само защото не виждаш другият в себе си. Кого отричаш ти, Викомодар? Ти се плашиш от мене, но аз ти трябвам. За да дишаш. За да мога аз да дишам. — Приближи се, а той усети, че копнее за близостта й. Гърбът му се допря до границата на самата Светла обител, Царството на Еднорогите. Стената беше студена и твърда. Болката — извън предела на съзнанието му. — И аз изпитвам нужда от теб. Всъщност е по-сложно от една лесно доловима нужда. Не зная защо. Аз мога да имам и имам всичко. И всеки ми пренадлежи, щом такова е желанието ми. Моите магьоснически способности са неограничени.

— Да, вярно е. Твоят Ши-рак е много сложен.

— Какво?! — Гласът й придоби неуловими нотки на неконтролируемост.

Той не отговори, а продължи да я гледа. Заливаха го вълни на непреодолим глад, глад за нея. Чувство, че не може да диша без да потъва в прозрачния й, дълбок и неразгадаем поглед. Че не иска да го прави. Тя го фиксираше също така настойчиво. Включване… Съзнанията им се докоснаха и размениха символите си. В последвалия образ той я видя до себе си; държеше странен по форма скиптър — от ляво имаше лед и девет кули, а от дясно — огнени замъци с девет кули и мозайка от камъни и цветя… и много луни със сребърни врати и златни ключалки към…

… изход. Той премигна дезориентирано и присви очи. Беше притъмняло. Небето беше разделено на пет големи тъмновиолетови ивици и на светлосини петна.

— Ти…! — възкликна демонът и докосна бузата му. Веднага след това се овладя и погали ръката, която стискаше немощно меча.

Той извика и го пусна. Раната се разкървави.

— Недей!

— Още не е заздравяла ли? — Усмивка. Виркониън усещаше ударите на нейното сърце.