Мина Спиридонова: Зимни хали

Зимни хали. Точки от странни мъгливи пари. Валеше от много векове; всъщност откакто се бе събудил. Често се замисляше над природата на Зимата и нейните три дъщери — Сняг, Лед и Покровяващата. Тъй й викаха, защото гледаше Зимата да покрива равномерно света и живинките да се подчиняват на нейните закони. Много интересно беше когато ги срещна, докато бродеха в посребрени ледни колесници, водени от впряг зимни елементали. И трите изпискаха, когато той се появи пред тях и ги поздрави. Може би не трябваше. Те го огледаха притеснено и размениха погледи. Нарекоха го „смъртен вечен“, което не му беше понятно и продължиха да се взират в него с усмивка. Сняг го попита:

— Кога си роден, Белледен?

— Преди три Сини зими, недалеч от владенията на Белледен, Стопителя на Първосезонните Владетелки. — Знаеше, че така трябва да отговори. Защо Белледен? Неговото име беше Адиарт.

— Стопителят ли? Та той не властва вече. От много зимно време не съществува сред Съществата на ледовете. От петстотин Сини зими. Знаеш ли къде се намира владението му?

Косата от ефирен скреж се стелеше по раменете на Лед, неподвластен на ветровитите хали. Бялата й рокля бе от шестовърхи снежинки и едва покриваха бледото й, превъзходно тяло. Той не си позволи да трепне. Учуди се, че при тази близост не изпитва студ.

— Не помня вече. Беше отдавна.

Колесниците не бяха помръднали, но той усети, че елементалите се бяха освободили, за да го оплетат в снежна мрежа. Това беше странно. Адиарт махна с ръка и ги помете в началната фаза на начинанието им. Стори му се, че погледите им се втвърдиха и пламнаха в смразяващ огън. Колесниците им се завихриха и леко се вдигнаха, плащове се развяха и хали се понесоха, събудени от побеснелите въздушни духове. Над него се спусна пърхащ пръстен от изкристалзирала вода.

— Ела с нас, Оскърбителю на зимата. Ще застанеш пред самата Майка. Ти си смъртен вечен и си обречен да страдаш за това.

Около му се увиха пластове от замръзнали топчета и го оковаха във вериги. Той не помръдна, но замахна със същата тази мощ от пламък, която го бе обладала и изведнъж целият се обля във водата, останала от оковите. Не разбираше защо го правят, но не можеше да се остави да го поробят, както правеха с почти всички останали мъже. Макар че този свят бе толкова пуст и студен…

Звънкият смях на Лед и Покровяващата се разнесоха из кристалния въздух. Върху Адиарт се спусна завеса от остри шипове лед. Не се затрудни, но колкто повече огън използваше, толкова повече отслабваше. А шиповете бяха много, така многобройни…

Не можеше да си спомни нищо. Беше като пелена от луни, звезди и хиляди, вечни кули… Протегна ръка към Лед, за да се задържи. Тя го хвана.

— Не ме водете при Майката! Моля… там е студено, ужасно студено…

— Студът ли те плаши? — Тонът на Сняг бе презрителен. — Има защо да се страхуваш, но студът е най-малкото, което може да ти навреди. Та ти в крайна сметка си роден на снега, човеко смъртен. И в снега ще умреш, потомъко на Белледен. Проклета да е Зимата, в която си се появил…

Спускаха се стремглаво. Не, спускаха над него студ, а колесниците не се движеха. Почти. Просто светът се плъзгаше край тях. Отиваха на друго място. Там го очакваха…???

Беше висока. Превъзходни украси я покриваха, израстнали направо върху пълзящите ледници от течността на растенията. Бяха шарени. По-скоро многоцветни и прозрачни. Вгледа се по-добре. О, ясно. Светлината беше цветна… Как така? Гласове, препускащи сред неповторимите ледени блокове, ехтящи и женски.

— Значи е дошло времето на Прелома. Преломът, посочен във Великата книга. Краят на моето царство. Царство, просъществувало от създаването на вселенския мир, което вече властва и над Лирика. Този тук носи промяната. Колко жалки са всички усилия на другите Природни владетели. — Гласът беше дълбок и ласкав, въпреки думите, които шибаха Адиарт като камшици. Камшици от огнени каишки. Гърбът му се обля в кръв. — О, вижте го само! — Зима се засмя. — Та той кърви!

Най-после съсредоточи погледа си. Лежеше в краката на най-съвършената ледена статуя, която природните сили можеха да сътворят, облицована в кристална одежда от висулки и вледенени снопчета сребро. След това тя помръдна и се надвеси отгоре му. Тронът на Зима Кореллада бе висок и сложно скулптриран в пейзажи от Ледените земи. Адиарт разбра, че едва няколко стъпала го отделят от досега с нежните й крака. Отпусна се, защото му костваше много усилие да остане легнал на твърдия студ. Трите дъщери бяха насядали около нея.