Мина Спиридонова - Легенда за мостотворците

„Божествената дарба на Богът-сътворител Рил Алак била така всевластна, че надделяла дори над унищожаващата същност на злото, въплътило себе си в мрак. Той бил господарят на своята реалност и единствен диктувал напластяването. Започнал да рисува в ума си мястото на Злото. Чистотата и възвишената му божествена същност не можела да не спаси Светлината на своя единствен свят от всевластието на Вселенското добро-зло равновесие. Рязкото противоречие трябвало да бъде омекотено. Прозрял как да го вмъкне без да причини катаклизма, който бил заложен в нехармоничността на две така неизбежни сили…

…И разделил океана на две равни части. Направил рязка границата между деня и нощта. Мракът на злото покрил с плътна черна завеса, с която другата нощ не можела да се пребори, защото била пълна с искрящи звезди. Наложената воля над нещо независимо от неговото въображение, накарала света да трепне като разклатена от росна капка гладка езерна повърхност.

В океана се издигнала невъзможната структура на Царството на Мрака. Вечният свят Лирика бил предпазен от пряката намеса на злото, но тежка била битката и предстоял на Вечния свят дълга борба на магически сили и власти…

…Арката, вход към Царството, била и изход за съществата на Отрицанието… в сраженията на Светлината и Мрака…

…наближавала Върховната битка и сбрали сетни сили най-великите адепти на Светличествто…“

Из „Легендохранителница на рицарското воинство от Светлината до…“, легенда 2-ра, страница 5670

Пътят криволичеше, върхарите се редуваха, напред и все по-напред в светлите простори, които владееше Драккес. Не винаги, разбира се, тези простори грееха така ярко, както тази сутрин, дошла неочаквано с ослепителната си яснота след гъстата мъгла на влажната нощ. Подобна чиста светлина бе допускана само в най-недостъпните висини на планините, където кръжаха легенди и пърхаха крила на дракони.

Тази ранна сутрин за пръв път не я изпълваха мрачни мисли за непостижимото. Матристел дори беше доволна. Това пътуване, наподобяващо своеволно бягство, щеше да я отведе отвъд височините на самия Радензам, след които лежеше хубав град. Приближаваше първият ден на Чаявидме.

Отдавна, може би година преди да замине за Ескода Рила, бе гледала Гладиаторите. Тогава я изпълваха с подобие на ужас, но после, когато се докосна до същите сили, на които те бяха подвластни, бе пожелала да бъде една от тях. Силен стремеж я беше обхванал, но тя имаше и друга слабост.

Най-силната и натрапчива мечта в живота й бе тази да спусне мост в Границата на мрака. Това, разбира се, беше строго забранено. Знаеха го дори непосветените; малко ли бяха баладите за Мостотворците. И тази, както всяка подобна забрана искаше (молеше!) да бъде прекрачена, но после… И така хората се осланяха на чистотата на мостотворческото съзнание и непоквареността на тяхната смиреност. Само сродник обаче можеше да се докосне до истинската болка на един неизявил се майстор.

За нея времето течеше нормално, в рамките на търпимото, без да рискува с необмислени постъпки. Без страсти. Всичко друго се изчерпваше от ежедневната работа на каньона, с прохладни, студени, топли или режещи ветрове, които обвиваха тялото й, подвластно дори на техните непостоянни настроения. В замъка, който бе неин дом, нерядко оставаха да нощуват хора, пътуващи по обширните и дълги пътища на Първия континент. Някои от тях познаваше, други не, но те бяха добре дошли в пустото ежедневие на Мостотворката.

Отново беше рано, пак — сутрин и слънце — подобно на вчерашното. Тя вървеше пеша по хубавата главна улица на град Ребин. Беше празничен ден, хората носеха възторженото си празнично настроение така гордо, както хубавата дреха от лъскав плат. Тази година костюмите бяха подобаващо по-добри и скъпи, за разлика от миналия сезон. Стоките, чужденците и леещите се непознати наречия изобилстваха неизменно. Усмихваше се спокойно на чудните подаръци, които й се предлагаха, но отминаваше без да купува.

В замаяния от богатства и щастие човешки поток тя няколко пъти се натъкна на Гладиатори. Те носеха бели ризи без везмо или друга украса, но с чудно обшити плащове със сцени на битки и победи. Червеният цвят бе техен символ, както и тънките ленти от червен лазур в косите. Те значеха, че на Гладиаторът му предстои първата от общо три битки, в които той участваше на празника. Победилият и в трите оплиташе в косата си сребърнозлатна гривна — за първата победа сребърна, за втората — златна, а за третата — сребърнозлатна.