Мина Спиридонова - Легенда за мостотворците

Тя се сети за днешния двубой и промълви:

— Гледа ли днес Арената? Беше ли там накрая?

— Бях.

— Видя ли Огор?

— Видях го.

— Аз не мога да повярвам на очите си. Цял ден не мога да го изкарам от мислите си. Той… Светли сияния! От него би излязъл великолепен Мостотворец!

Огор трепна като ударен, но тя не даде вид, че забеляза.

— Знаеш ли защо? Балансът му с Черна и Бяла показва, че може да поема и отрицателна енергия от феичния, блокирайки… не, по-точно намалявайки потока на изтичане на собствената си сила. Вероятно използва метода на преливането на силата в Бялата въз основа на магнитната противоположност. Иначе поетото отрицание ще го убие. Това изисква много усилие, но той го прави! Прави го!

Той се изправи и я погледна в очите.

— Откъде знаеш? Мостотворец ли си?

Тя се поколеба, но отрече. Беше точно толкова възможно да е, колкото и да не е. Тя също не носеше отличителен знак.

— Лъжеш ли ме?

— Не те лъжа. Просто си мислех.

— Всички тези неща, които каза значат нещо, така ли?

— Определено. А ти защо подскочи като ужилен? Какво си помисли?

Той приседна отново.

— Например какво би си казал той, ако ей сега се появи изневиделица и ти го посочиш: Ето го, ето го първия мъж Мостотворец! — След малко ръката му докосна нейната. Матристел не се изненада, но през тялото й премина хубаво усещане.

— Не знам как да ти го кажа, затова ти го казвам направо.

Тя се усмихна и погали пръстите му. В гласа му имаше желание, което я изненада. Тя беше харесала тялото му, бе започнала да харесва и държанието му, с особените му препратки към различни настроения.

— Опасявам се, че след като прекараме нощта заедно, мога да започна да държа на теб повече от допустимото в такава ситуация.

— Какво й е на ситуацията?

— Ти си Огор, а аз — Матристел. Аз не искам нищо от теб и ти от мен, но ми се струва, че нещата няма да спрат дотук.

— Така ти се струва.

В ранната утрин (също толкова ранна и хладна, колкото онази) тя го взе в обятията си и го остави да заспи. Тя огледа ръката му, за която той твърдеше, че е ударена, но не я докосна, защото се притесни да не му причини болка. Светлината беше много оскъдна, но тя можеше вече да види силуета му, плътно следващ положението на нейното тяло.

Сега се чувстваше съвсем различно. Страстта си беше страст, и тя беше горяла буйно през цялата нощ, но тази страст сега беше друга. По-тлееща и трайна. Тя беше напълно съвместима с физическата жажда, и я подклаждаше когато умората надделяваше. Пресищане на усещанията, на цялата възбуда от дългата нощ тя едновременно и чувстваше, и не можеше да получи.

Той трепна и се събуди. Тялото му беше изтръпнало и това го притесняваше. Изтощението го повали като да беше болен и първоначалната уплаха отстъпи на доволство. Матристел беше изпила цялата му сила, и както трябваше да бъде той бе загубил много от енергията си. На Гладиаторите бе забранено да докосват жена, а той беше прекрачил всякаква граница.

„Днес ми предстои загуба.“

Тя се суетеше из стаята и дори започна тихо да си пее. Той продължи да лежи, внимателно вслушвайки се във всяко свое усещане. Те бяха много и до едно непознати на девственото му до вчера тяло. Отново задряма и този път никакви желания не притесняваха съзнанието му.

Когато тя излизаше му обеща, че няма да се сбогуват по традиционния начин и че ще го чака довечера в същата тази стая. Той се засмя и прие дълбоката й целувка с мрачна радост.

Влизайки в една от многото зали под Арената, Огор срещна Свадимир. Пожела му успех. Младият Гладиатор настоя за отговор и Огор му отвърна просто, че ще говори с майстор Паргат. Свадимир се вторачи в него за миг и после го докосна по гърдите за сбогом.

Прагат сам дойде при него, забелязал особените му, забавени движения.

— Съжалявам, но днес всичко ще приключи.

Прагат вече беше разбрал и ужас се изписа в присвитите му, излъчващи сурова жестокост очи.

— Не ти вярвам. Как можа да го сториш? — Дълго мълча, а Огор продължи да наглася лъскавата броня на гърдите си. — Но всъщност… възможно е да оцелееш, ти не си като другите…

— Дори и така да е, ще замина. Не искам да бъда Гладиатор повече.

Паргат го гледаше и не можеше да стори нищо. Излъчваше безпомощност.

— Защо го направи?

Огор се усмихна и най-после го погледна.

— Срещнах една жена.

— Жена! — В гласа на майстора прозвуча гняв, силен и определено справедлив. — Това е невъзможно. Ти! Точно сега? Жена след Второто мечокръстосване! Някакъв вид самонаграждаване ли беше?