Мина Спиридонова - Легенда за мостотворците

Тази вечер тя също не носеше. По принцип гривната от черно-бяла спирала винаги бе на ръката й, но тук тя не искаше да бъде една от петте. Късата коса беше преимущество, на което тя се радваше.

Ето пак Гладиатори. Какви необикновени създания. Колко мистицизъм имаше в съчетанието от златно-сребърни ленти и червени наметки. Хубавите им дълги коси бяха разпуснати, леко пристегнати с тънка плитка. Видя пак онзи, който й се усмихна в ранната сутрин.

Тя се повъртя из зеленината, разглеждайки подредбата и растителното богатство на ботаническата градина. Зеленото беше съчетано и със сини палми от морска оранжерия, а на каменни постаменти от шуплеста скала бяха поставени призматично пречупващи светлината кубове със солена вода и плуващите вътре кълбета на фосфоресциращото водорасло Ейоло.

Матристел се загледа в изправения пред такъв куб мъж. Той беше с гръб към нея с дълга коса, която беше по-къса от приетото и стигаше до средата на гърба. Не изглеждаше да е магиеносещ.

Само след минута той се обърна в нейната посока и с лице към нейното. Кимна й учтиво, но с разсеян жест.

Тя пристъпи назад и седна на една от пейките. Гледаше го открито.

— Мога ли да седна до вас? — попита той без колебание.

Матристел го огледа с интерес. Никакви знаци, явно не беше благородник или властелин, имаше спокойно изражение и стилно облекло.

— Казвам се Матристел. — Той преценяващо я обходи с поглед, опитвайки се да разбере за нея повече, отколкото бе разказал за себе си. Времето беше променило скоростта си, а тя по някакъв свой женски начин беше започнала да пробужда у него интерес. Виждаше, че тя неприкрито и непосредствено успя да го привлече да я последва навън, без да позволи на нощното настроение да промени усещането за интимност, което витаеше плътно около двамата.

Влязоха в един от хановете на главната улица, където той видя Влатринек и Дизера от Гладиаторската школа да пируват във весела компания. Двамата се втренчиха в усмихното му лице и след това погледнаха с тревога красивата жена до него, която прекара ръка през косата си с небрежен жест и продължи да следи внимателно едрото тяло на Огор. Той даде знак за мълчание на шокираната група и предложи стол на дамата на съседна маса.

— Аз се казвам Димогор.

— Необичайно име, Димогор. Като Огор. — Тя присви вежди при споменаването на това име.

Той се намръщи и замълча.

— Мога ли да те наричам така? — Той кимна и вдигна ръце, за да предотврати следващия й въпрос. Тя го погледна в очите, но не можеше да каже нищо повече, защото така или иначе не знаеше как изглежда другият от Арената. Очите й потърсиха из хората Гладиаторите. Този до нея не носеше никакви белези за ранг на Гладиатор, но това можеше да значи всичко.

— Какво има?

— Хм? — Тя се сепна. — Мислех си, че ако си той трябва да носиш някакви символи на призванието си.

— Какво? — Той отметна глава назад и се разсмя с дълбок и дрезгав смях, който я накара да огледа отново компанията в дъното на хана. Искаше да види по-отблизо лицата и да усети енергията, с която бяха пропити… Сигурно усещането бе като да пипа бял каядий без Черна гривна — пронизващ ток и опасен заряд, кондензиран в ауричното сияние.

Тя пак върна погледа си на Огор. Той я гледаше със задълбоченото внимание на мъж, а тя се беше разсеяла. Той наклони глава:

— Ти така и не ми каза откъде си.

— Град Нода — изрече тя малко по-бързо от нормалното. След малко се засмя. — Не е далече. Тоест доста далече е, но през терасите на каньона са прокарани изключително удобни пътища.

— Е, в това няма нищо обидно, мнозина мъже мечтаят да са воините с пурпурни одежди и да носят венци от цветя на главата си.

Матристел го погледна неразбиращо.

— Моля?

Той смени темата.

— Минаваш по мост, за да стъпиш на южния ръб на каньона, нали?

Младата жена отвърна без колебание.

— Да, наистина са чудесни. Пътувал ли си?

— Ами един или два пъти, и то на Ирик-Рил, Втория континент. Тук се движехме предимно по западното крайбрежие на Алак-Тройла. Ще се върнем у дома, както дойдохме — с кораб от Тало-Равле до Делмдобрега.

— Кои ние?

Огор прехапа устни.

— Аз и брат ми Свадимир. Питал съм се защо между двата града не се спуска мост?

— Нямам представа. — Тя имаше представа, естествено, но и не помисли да му каже. Водата беше нестабилна повърхност и не можеше да осигури опора за мост при такова далечно разстояние, като това, свързващо два бряга. Природата на морето бе и непредсказуема и всяка буря или мощен вятър нарушаваше цялостта. А освен това един Мостотворец не можеше да черпи енергия от естеството, което тя представляваше и поради това да задържи без основа моста, така както можеше при строенето на твърда земя. Водата действаше даже като гасител на претоварването от работа с каядиев кръг. Мостове можеха да се вдигнат, но само ако сред водата имаше сигурен остров, на който да се опрат.