Мина Спиридонова - Зимни хали

Сбогува се с Абрикта. Добро момиче беше.

Докато вървеше по утъпканите пролуки между шатрите, срещаше познати лица. Изстрадали лица, нейни спътнци, Риагарди. Беше изненадана, защото те спираха и й отдаваха почит без думи, което беше най-големия израз на съпричастност, който можеха да й дадат. Някои от тези прекрасни мъже тя обичаше, Моргей не беше единствения. В душата й изплува едно сладко усещане, докато проследяваше помътнелите очи, впити в нея — тя притежаваше късче от всеки един от тях в себе си и сега то политаше след нея, без да им остави право на избор. Желива се усмихна.

Станът беше обграден от дебели колове с подострени върхове. Оградата от стабилни дървени стълбове, вдигната от войската по защита на укрепленията, беше най-доброто, което даваше опора на лагера пред другата войска.

Всъщност беше война. Една странична война наистина, далеч от действителното сражение в долната южна област на континента. Конфликти винаги имаше, и не малко от тях произтичаха от столицата или от съюзните могъщи кралства на Ескода Рила, които от своя страна имаха свои привърженици из целия континент. Съсредоточието на елитните армии се нуждаеше от реално печеливши битки, водени от елитни противници, каквито тук нямаше.

Разбира се, отзвука на сраженията беше явен. Ако не друго, то поне вестите за подновени атаки пристигаха завидно скоростно. Съответно сраженията между двете присъстващи страни се започваха от тази страна, която беше сторила същото на юг. По-често лагерите се придвижваха, но извън населените места. Правило беше селища да не се намесват в битки, които се водят далеч от центъра.

Внезапно се смрачи. Заваля мъгла, ситна и ефирна, и скри печалните хълмове на далечния Раензам. Печално чувство извикваха плаващите талази от водни пари у Желива, но то не се задържа дълго. Тя умееше да крие някои свои черти.

Бавно оседлаваше коня си. Уморено и някак хипнотично. След като приключи с подреждането на дисагите, тя поведе животното към портата. Все още беше леко открехната.

Минавайки покрай една от палатките видя нещо необичайно. До платнището й се се беше свило малко момче. Беше покрито с кал, която почти беше засъхнала по него. Тук горе на възвишението беше сухо и открито и почти не беше останала следа от вчерашния дъжд. Желива се намръщи и се насочи към него.

Когато конят й се спря пред него, то уплашено вдигна очи, но разбърканата му коса покриваше лицето така, че тя не можа да го види добре. Клекна и бавно свали ездитните си ръкавици.

— Здравей.

Момчето отново изправи глава и сърцето на Желива се преобърна — той имаше блестящи виолетови очи, каквито тя никога не беше виждала и каквито хората нямаха. Очи, които излъчваха такава зрялост в лицето на такова малко дете.

— Ти кой си? — Стараеше се да звучи уверено и добронамерено. Вече се досещаше, че момчето сигурно е изоставено. Рядко, но се случваше бедни родители да оставят свое дете близо до военен стан, като се надяваха да го вземат за паж или слуга.

То помълча малко, но после внезапно проговори с ясен и твърд глас:

— Треадрик.

— Ами здравей тогава, Треадрик.

Той се усмихна леко. Беше хубав.

— Здравей. Здрав кон имаш. Чиврезева порода, ама не го води през кал, защото копитата му омекват и подковите падат. Те по принцип не се подковават, освен ако не идват от сухите земи.

Тя се засмя весело. После разбра, че в настроението й не остана и капка от мрачната болезненост, обзела я след битката.

— Мъдър съвет. Знам го.

— Тогава чуй и това: не го пой със зелена вода като е болен. Ще го отровиш.

Усмивката й се стопи. Само очите й останаха спокойни.

— Добре. Явно знаеш много за конете.

— За всички коне, които познавам. — Той се сви притеснено, сякаш нещо си спомни и обгърна здраво коленете си с ръце. Но продължи да й се усмихва. — Ти тръгваш ли си?

Желива придърпа плаща си, който се влачеше по земята. Гледаше го сериозно.

— Да. Наблюдаваш много ловко. Ти си доста опасен.

Този път той се разсмя.

— Хубаво е, че мислиш така. Забелязала си най-яркото у мен.

Младата мечоноска го огледа внимателно. Косата му беше зле подстригана, сякаш рязана с нож, а по малките му ръце личаха. Дрехите му бяха скъсани, но той не изглеждаше да се притеснява от това. Въпреки че лицето му бе бледо, по бузите му имаше червени петна, които приличаха на червените жилки по смедните ябълки, по които се познаваше, че са узрели. Зад гърба му имаше изправена дъга за лък, неоформена и завита в зелен ленен плащ.