Мина Спиридонова - Двадесет и първия и бялата пустош

Всеки потомък на Рай Зедар, мъж или жена, имаше родов белег, който постоянно менеше формата си. Но белегът на Виркониън почти винаги заемаше формата на еднорог, което, необяснимо защо, тревожеше неговите учители. Разбира се, неговият белег беше над сърцето, което подсказа когато се роди, че той ще бъде рицарят; докато тези на близките му бяха на различни части по тялото. Когато се появиха първите проблясъци на Магическия синхрон, Виркониън се паникьоса, защото знаеше, че някъде там, на другия край на света, баща му щеше да умре. Белегът му щеше да придобие сребрист оттенък, тъй като мечът активираше закодирания ген, който щеше да причини смъртта на баща му. Това бе неизбежно. Мечът вече имаше нов господар.

Нито един рицар не умираше от Съдбоопределящото заклинание преди наследникът му да навърши определена възраст и да придобие необходимото знание за делото, което щеше да изпълва дните му до сетния дъх. Заклинанието обаче можеше да се задейства в още един случай, който бе и първичното му предназначение. „Един рицар защитава Правото и Доброто, без да управлява и да бъде управляван. Противното значи смърт“, се казваше в древните иносказания. Когато се появеше такава опасност, мечът отнемаше живота на своя повелител.

Виркониън седеше на едно високо възвишение, недалеч от Прохода на Плачовете. В ниското, на брега на спокойния и безбрежен океан, се издигаха високите бойници, кули и порти на веригата замъци. На запад се виждаше Соленото пристанище което, разбира се, нямаше нищо общо с името си, защото там се изнасяха диаманти и Велико сребро. Непосредствено след него брегът се разчленяваше на множество островни групи, стръмни заливчета, остри скални зъбери, пещери и фиордови хълмове, останали от времето на големите Ледникови коси. Като дете Виркониън често ходеше с Лудиня до пещерите, където бяха открили забравено съкровище в стара жреческа крипта. Тогава сестра му бе намерила стари ръкописи, изписани на СКОРИН и дълго ги изучава, докато прозре смисъла на отдавна изчезналата религия. В това отношение тя бе просто гениална.

Виркониън оглеждаше полупрозрачната повърхност на Клурредивай, лежащ в скута му, и прокара пръст по идеално гладкото острие. Прецизен, бърз и безболезен сзрез, от който протекоха няколко капки кръв. Вдигна поглед към залязващата звезда. Лирика навлизаше в есенните Слънцебагри, двата гигандски скални пръстена се намираха близо до дневното светило. По-големият пръстен, наречен Болдонох, за разлика от по-малкия, бе изграден от блестящите жилки на червеното злато, примесени с матовото сияние на мехурчеста скала, най-красивата природна призма на светлината. Другата елипса хвърляше върху него ярки светлини и сенки, причинени от зелените кубични минерали на Лунномостния камък, наречен така поради фосфоресциращото си сияние, следващо пътя на тринадесетте луни по нощния небосклон. Понякога дребни парченца от скалата, замръзнали от голямата височина, се откъртваха и падаха като Звезден дъжд, който в този край се наричаше Валоомейска заря.

Слънцето залезе и Болдонох се обагри в оранжево и виолетово. Щеше да остане така цяла нощ, както и следващата, и по-следващата в продължение на пет месеца. За Лирика есента бе най-красивия и дълъг сезон.

Той мислено запя празничната балада с Лудиня и Друяна, застанали в „Кръглата кула с очите“, както бе останало името на една висока стая за наблюдение на върха на замъка, която бе обградена с прозорци.

Очите на Виркониън искаха да облекчат душата му, но напразно. Той не можеше да им го позволи. Обърна коня и го пришпори през Прохода на Плачовете.

Беше късно през нощта, когато стигна до Скалист стреловержец — висок, обвит в мъгливи пари замък, разположен на стръмен зъбер, висящ над океана. Под него вълните се разбиваха с грохот и пелена от капчици солена вода политаше към каменното здание, създавайки усещането, че вали дъжд през всички сезони на годината. Около крепостната стена край пътя беше разположена войската на Виркониън — добре обучени млади воини, всички до един майстори на меча и отлични стрелци. Той премина през лагера, като водеше коня си за поводите. Спря и поприказва с някои от подчинените си, но часовите се кълняха, че Границата е чиста. Като цяло настроението на хората му бе песимистично, имаше противоречия, а и спречквания. Самият Виркониън се чувстваше смазан. Денят беше изтощителен и неплодотворен.