Мина Спиридонова - Двадесет и първия и бялата пустош

Задуха силен вятър и едри капки дъжд прошариха размекнатата от конски копита земя. Бризът обогати валежа със солена фина мъгла. От ковачницата на замъка долиташе звукът на тежкия ковашки чук и съскането на потопения в студена вода нажежен метал. Недалеч се въртеше точиларският камък, окъпан в искрите на точещия се меч.

В последно време набезите и нападенията на Тъмните Скитове, мрачни създания на Мрака, зачестиха значително. Арката, която свързваше двете измерения, беше почти през цялото време отворена, което бе наложило ограждането й с предпазни заклинания, които не позволяваха приближаването на хора и отчасти задържаха съществата. Освен Скитовете във войските им започнаха да се включват и женски демони, които определено смущаваха воюващите Светлиони на Виркониън. Тези демони бяха много по-изобретателни от Скитовете и имаха предимство с различните си превъплащения. Но в действителност Виркониън се безпокоеше от факта, че воините на Мрака се предвождаха от Черноглавия конник. Освен това Арката явно не беше единствения вход за врага — напоследък почти из цялата Царска земя се срещаха следи от Невидима дименация — проходи към Мрак, които се появяваха внезапно и също така внезапно изчезваха като оставяха огнена следа. През тях се придвижваха какви ли не изчадия, които бродеха из цяла Лирика, проучваха магическото присъствие и след това изчезваха безследно. Макар магьосниците на Ескода Рила да укрепваха плътността на силите, явно беше дошъл моментът на дългоочаквания прелом, когато Мрак щеше да събере достатъчно мощ, за да превземе Лирика. Някои песимистично настроени друиди дори смятаха, че скоро Аскон — е — Скетал ще се въздигне и ще даде знак на Черните сили.

Докато се изкачваше към покоите си в кулата, Виркониън внимателно обмисляше вариациите за развоя на събитията на бойното поле. Днешното сражение му даде една идея. Армията на Скитовете можеше да бъде победена чрез отстъпление към Светлата обител, магическото Царство на Еднорогите. Разбира се, за проникване в Светото владение и дума не можеше да става, защото самото му присъствие щеше да ги убие. Мисълта за Светлата обител го безпокоеше и го изпълваше с мрачното предчувствие на дезинформираността. Той не бе споделял идеята си с войската — беше сигурен, че няма да им хареса. В действителност това тревожно чувство се дължеше на страха от непознатото, а и на тайния свят, който се криеше зад матовия воал на владението. В крайна сметка еднорогите бяха магически същества и много от непосветените хора смятаха, че те са митични герои от древните легенди.

В кулата беше далеч по-хладно заради факта, че кръглата постройка беше обградена с влажния, неприветлив въздух — в момента валеше дъжд (със солен привкус), завихрян още по-неприятно от режещия бриз. Виркониън изтръска наметалото си и го метна на облегалката на мекото, тапицирано кресло, резбовано семпло в природни мотиви. Близо до вратата имаше малка камина, но не и огън. Младият рицар щракна с пръсти и прошепна тихо няколко думи, докато огънят лумна. Малката стаичка бе скромно обзаведена — легло, малка дървена петкрака масичка и креслото, което я допълваше по тон и украса. Балдахинът над леглото беше прост, но от фина смолска коприна. Вечерята, сервирана до прозореца, беше изстинала. Виркониън си взе парче сочно месо, наля си вино и отвори двете крила, през които навлезе мократа вихрушка. Не усещаше вкуса на мръвката.

Погледът му потърси с поглед Границата, чиято чернота „блестеше“ ярко дори в тази мъглива, безлунна нощ. Видимостта от кулата бе отлична, затова той пренебрегна молбите на графиня Леалада да се настани в замъка, в „по-подобаващи“ покои. Той не се нуждаеше от лукс, но не можеше да изпусне от погледа си Мрака. Цял живот бе живял, наблюдавайки го, изпълнен с трепетно очакване да премине Арката и да излезе победител, държащ герба на възмездието в едната си ръка, а в другата стискащ инструмента на борбата и победата — Клурредивай. Дори и сега, в този момент, след толкова години, преминал през битките и болката на славата, изпитваше жажда отново да преживее онова първо сражение, когато за пръв път почувства пълното сливане на душата си с тази на меча.

Границата най-после се пребори с мрачните дъждовни облаци. Пред младия воин се разкри гледка, до болка позната, която го опияни и ужаси с красотата си. Рязка черна линия разделяше океана в посока север — северозапад, и макар да изглеждаше абсолютно права, всъщност имаше форма на елипса в хоризонтално направление, а във вертикално се заостряше в правилна пирамида, на чийто връх пазеше равновесие друга пирамида. Арката, която имаше гладки очертания, проблясваше в точката, където се съединяваха симетриите на двете геометрични тела. Входът се отваряше когато астралните символи, изсечени в непозната структура започваха да се въртят около центъра си през определен период от време. Тогава се появяваше мост, който свързваше двете измерения. Виркониън беше убеден, че никъде във Вселената няма такава явна граница между две реалности.