Мина Спиридонова - Двадесет и първия и бялата пустош

Луната Зодиа беше в първата си четвърт и след бавно, но уверено издигане прекоси острите очертания на Мрака. По принцип двете пирамиди не се виждаха така откроено и се издигаха на много голяма височина, почти до Болдонох. В момента, в който прашното и ярко нощно светило се докосна до тъмната ивица, се появи негово огледално отражение, а плътната завеса от нощ се развълнува и оформи къдри и елипси, сякаш бе паднал камък във вода.

Изведнъж в кулата притъмня и Виркониън изстена.

Озова се на брега на океана, а в шепата си прехвърляше ситен кварцов пясък. Виждаше пясъчен часовник с примамливи извивки, а водата мокреше носа на ботушите му. С другата си ръка докосваше дръжката на Клурредивай, а главата му звънеше от песента на диамантения скридук и раждаше само морски картини. „Време е“. Само един символ на подканване и сякаш в отговор проблесна светкавица, въпреки че над главата му съзвездията Вратник и Лунна вощеница излъчваха ярко сияние. Пред Виркониън изникна мост, чиято широчина и сложна конструкция го удивиха. Стъпи без да се бои, беше твърде невероятно, за да изпита съмнение. Почти веднага го пресрещнаха трикраки демони с две глави и го нападнаха. Не усещаше как Клурредивай потъваше в непознатата им материя. Никога не бе боравил с меча с подобна ловкост и безпощадност, усещаше само мощния прилив на сила, бегло осъзнавайки дори замъглената си същност. Да, той усещаше силата и омразата, той изпитваше непознато до сега удоволствие и жестокост. Докато убиваше, около него се увиваха сенки, накои от тях му се явиха като видения, но Виркониън чувстваше единствено благоговение пред хармонията и геометризацията на заобикалящия го непознат свят.

Действително в началото мостът беше ограден със статуи, някои на създания на Мрака, други представляваха сбор от геометрични фигури. Макар че Виркониън не се беше отдалечил от брега, в момента се намираше в безкрайна равнина, което го наведе на мисълта, че стандартния пространство — времев континиум тук не беше в сила. Равнината бе разделена без никаква видима преграда на две и единствените прилики между тях бе в наличието на нещо подобно на слънце. От ляво цялата площ беше насечена на ръбести тела — земята, цветята, дърветата, камъните, облаците. В далечината се извисяваше висока и остра планинска верига. В цялата околност имаше колони от поставени една върху друга пирамидални структури от прозрачна, непрозрачна и петниста материя. Цветовете представляваха цялата гама от тъмни тонове, които не съвпадаха по предназначение. Небето беше на тъмночервени ромбоиди, които преливаха в отровно зелени триъгълници.

В дясно структурата беше овална и многопластова. Често имаше наслагвания на слоеве и филтри с цветове. Всички обекти се състояха от окръжности, елипси, овали, омекотени форми, капки, вълни. Преобладаваха топли нюанси, слънцето беше спирала, от която капеше светлина.

Нямаше нищо общо с реалността и беше безкрайно впечаляващо. Всъщност, помисли в този миг младия воин, кое от двете беше реалност?

Пред Виркониън изникна алея от статуи, която само след миг се стопи, оставяйки отделни монументи. Те оживяха и го нападнаха, някои от тях бяха женски демони. Този път използваха и магия и Виркониън бе принуден да призове своята. Използваше знака на Рай Зедар, а силата си черпеше от Клурредивай. Двубоят между високата забулена фигура и рицаря премина в борба между вродените знаци и придобитите символи. В същия момент Виркониън беше съборен от жена — котка, едно доста изкушително превъплъщение. Той усети как нещо в него сякаш се прекърши и душата му лумна в пламъци. Тя скочи върху него и го затисна с топлото си, котешко тяло. Впи жълтоирисния си поглед в лицето му.

Той призова знакът на „светлорога“, за да я принуди да отскочи, ослепена от дланта му. Тя яростно изръмжа и го одра по ръката.

— Това е грешен ход, скъпи. Най-много да се повредиш, опитвайки се да ме накараш да те пусна.

— Така ли мислиш? — Опита се да вдигне меча, но ръката му отказа.

— Някои магии не бива да се изпробват тук. Радвам се, че е моя честта да ти го кажа. Такива като теб не се срещат в тази част на Мрак. Ти все пак успя да се добереш до Долината. Изключително. Екстраординарен късмет.

— О, не бъди толкова скромна!

Включване… Той усети магическия й знак чрез изострените си сетива и мозъкът му се сви от допира. Но след секунда болката изчезна и той „огледа“ внимателно очертанията в цялата им сложност и всеобхватност — линиите бяха триизмерни и инкустирани в определена стуктура в синхрон с магьосническата й дарба. Доста добра беше, както се виждаше. Той използва своя „герб“ и копира знака без тя дори да подозира.