Боби Смит - Вземи сърцето ми

Катрин се отдръпна леко от Далтън и се взря в баща си.

— О, татко… — извика и затича към него с разтворени ръце.

Едуард слизаше по стъпалата, докато Катрин се качваше нагоре. Срещнаха се по средата и се прегърнаха. Връщането на Александър го бе направило предпазлив и мнителен, но сега нямаше съмнение. Това беше неговата Катрин, неговата безценна дъщеря, неговата любов и живот. С божия помощ тя се бе върнала вкъщи, при него.

— Катрин, мили боже, не мога да повярвам! — Той я обсипа с целувки, притисна я до сърцето си, решен никога да не й разреши да си замине. Беше му трудно да я пусне и погледне към нея.

— О, татко! Аз съм вкъщи… Наистина съм си вкъщи — изхлипа тя.

Беше емоционален момент за всички. Алмира стоеше встрани и наблюдаваше със сълзи на очи.

Едуард бе прегърнал дъщеря си, докато слизаха надолу. Той я гледаше и не можеше да повярва на очите си.

— Ела… ела в гостната. Трябва да поговорим. Кого си довела със себе си? Къде беше? Как успя да се върнеш? — Сякаш въпросите му нямаха край.

— Това е Алмира, моя слугиня и компаньонка. Беше с мен по време на пътуването ми от Алжир дотук.

— Алжир? — Едуард се взря в нея озадачен. — Там ли беше през всичките тези години?

— Да… от самото начало. Но за това ще ти разкажа по-късно. Има нещо по-важно, което трябва да знаеш.

— Какво има? — попита той, докато вървяха към гостната.

Катрин стисна ръката на баща си и каза забързано:

— Алекс, татко. Той е в ужасна беда и ти си единственият човек, който може да му помогне.

— Александър в беда? Но той излезе оттук само преди няколко часа…

— Какво? Искаш да кажеш, че си го видял? Знаеш за „Ятаган“ и…?

— „Ятаган“? — Едуард мигновено се намръщи, като си спомни името на някогашното корабче — играчка на Александър и изведнъж разбра, че говорят за едно и също нещо.

— „Ятаган“ е корабът на Александър. Той е заловен от флотата и е отведен в затвора.

— Катрин, нещо бъркаш. Какво имаш предвид с това, че Александър е заловен от флотата? Той живее тук с мен от месеци, откакто Вивиан го доведе при мен от…

— Вивиан? — Очите на Катрин заискриха при споменаването на това име. — Вивиан е тук? А Ейвъри?

— Ейвъри изчезна, когато изчезнахте и вие, и никога не чухме за него. Но Вивиан накрая откри Александър в Америка и го доведе тук, при мен.

— О, не, това не е вярно! — извика Катрин гневно. — Александър е с мен от самото начало.

— Какво? — Едуард онемя от новината. Ако Александър е бил с Катрин, тогава кой е младият мъж, когото той обича и за когото се грижи? Беше ли Вивиан…

— Ако Вивиан е довела някого тук и го е представила като Алекс, мога да кажа, че той е измамник. Александър и аз бяхме отвлечени от Ейвъри. Щеше да ни продаде в робство във Франция, но за щастие пирати отвлякоха кораба ни. Не съм сигурна, но мисля, че Ейвъри е бил убит при нападението. Ние бяхме отведени в Алжир и дадени като подарък на емира. Името му е Малик. Малик отгледа Алекс като свой собствен син и сега той е известен като Серад. Изкарваше прехраната си като корсар по моретата и корабът му се казва „Ятаган“.

— Мили боже! — Учуден и обезпокоен, Едуард вдигна очи, за да погледне Далтън, който крачеше край вратата. — Александър не е Александър.

— Изглежда, така е, Ваша Светлост — отговори разтревожено Далтън.

— А какво е станало с Александър? Къде е той? Ти каза, че е в затвора?

Катрин му разказа всичко, което знаеше, и тогава Далтън каза:

— Вчера, Ваша Светлост, имаше статия във вестника за някакъв пират, затворен в Нюгейт.

— Татко, трябва да побързаме… Сигурна съм, че искат да го убият. Трябва да го спасим.

Далтън поръча да докарат карета и разпореди на друг слуга да се погрижи да бъде приготвена стая в женските покои за Алмира. Едуард и Катрин бяха готови и чакаха каретата и когато колата пристигна, качиха се и тръгнаха към Нюгейт.

— Надявам се да не сме закъснели… — притесняваше се Катрин.

— Мисля, че все още има време, ако е бил затворен вчера. — Едуард хвана ръката й, за да я успокои.

Катрин отпусна главата си върху рамото му и си позволи неземното удоволствие да си представи, че отново е малкото момиче, дори и за кратко време. Беше толкова хубаво да се чувства обичана и защитена по този начин! Само баща й можеше да й даде любовта, която й бе липсвала ужасно.

— Миличка, толкова много ми липсваше — каза тъжно Едуард. — Толкова много имаме да си разказваме. Толкова много неща се случиха.

— Татко… — Тя се повдигна, за да го погледне и зададе въпроса, който не я напускаше с години: — Искам да знам какво се случи с Джералд?