Боби Смит - Вземи сърцето ми

Тори слушаше с ужас разказа му.

— Баща ти е мъртъв… от двадесет години — каза тя.

— Много добре. Надявам се, че е умрял от мъчителна смърт — каза Алекс с жестокост.

— О, Серад… Александър! — Тори коленичи до него и го погледна в очите, — пусни Дейвид.

— Дейвид? — Той погледна към нея, като се чудеше дали и тя не играе някаква роля в това предателство.

— Тори, разкажи му всичко — проговори Дейвид.

Алекс го освободи и се изправи, все още готов да атакува, ако се наложи. Но нямаше защо. Изпита само болка и съжаление, когато Тори му разказа за Дейвид и жестокото изнудване на майка му, както и за плана тя да вземе парите на дядо му.

— Щом е така, мисля, че е крайно време да посетя майка си. — Той пропусна името й. — Къде е тя? — Погледът му се отмести от Дейвид към Тори.

Дейвид му каза адреса и добави:

— Ние ще дойдем с теб. Мисля, че с време цялата истина да излезе наяве.

Дейвид и Алекс си размениха дълъг, преценяващ поглед и тогава Алекс даде съгласието си.

— Добре, да вървим.

Тори наблюдаваше двамата мъже и изчакваше да види какво ще последва. Приятелството, което обявиха, я изпълни с радост и тя се приближи към Алекс без ни най-малко колебание. Погледите им се срещнаха.

— Обичам те, Тори — каза нежно Алекс.

— И аз те обичам…

— Алекс — допълни той със сърдечна усмивка.

— Алекс — повтори тя.

Каретата бе спряла и кочияшът чакаше да й помогне при слизането, но Катрин все още не можеше да се реши да излезе.

— Катрин, какво има? — попита Алмира, която стоеше до нея в тъмната кола. По настояване на Катрин по време на пътешествието тя бе започнала да я назовава с нейното английско име и сега това й се струваше естествено.

— О, Алмира… — каза тя с глас, сподавен от вълнение, — аз съм вкъщи, наистина съм у дома.

Катрин се взираше в имението Уейкфийлд, в неговите осветени прозорци, които изглеждаха гостоприемни дори в този късен час. Бе изпълнена със спомени. Нейният баща бе тук… Сълзи се стекоха по страните й, но тя не им обърна внимание. Беше раздвоена между болката от липсата на дом и семейство и от тръпката на завръщането. Къщата изглеждаше, както някога. Сякаш нищо не се бе променило. Но Катрин знаеше, че това е илюзия. Въпреки че през нощта нещата изглеждаха същите, както преди двадесет години, в действителност всичко се бе променило — включително и тя.

Мислите за Александър я подканиха и тя позволи на кочияша да й помогне при слизането. Загърната в гънките на широко наметало, което капитанът на кораба й бе дал, тя стоеше на пътеката, гледаше входната врата и се подготвяше за всичко, което щеше да се случи след минути.

— Готова ли си? — попита Алмира, като се присъедини към нея. Тя също бе с наметало, дадено й от капитана, а този тип облекло не бе подходящ за влажната и студена лондонска нощ.

— Да… о, да, да!

Далтън чу почукването на вратата и се учуди кой би могъл да бъде. Беше прекалено късно за гости. Надяваше се, че няма да има проблеми тази вечер.

— Да? — каза Далтън с обичайното достойнство, докато отваряше портала. Видя две дами. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Катрин се взря в семейния слуга с нескрито умиление. Бе се променил толкова много… и все пак бе същият. Когато проговори, името му прозвуча като стон през сълзи.

— Здравей, Далтън!

— Лейди Катрин!?

Когато Катрин забеляза по очите му, че я бе разпознал, не можа да се въздържи и се спусна към него, прегърна го и сълзите я разтърсиха. Не бе забравила нежните му грижи и благородната доброта, бяха й липсвали много.

В първия миг Далтън не я позна, но гласът й… Той не беше се променил.

— Мили боже! Това сте вие! — Той отвърна на прегръдката с искрено въодушевление, нещо действително неприсъщо за него. Изведнъж се опомни, че трябва да предупреди баща й за завръщането й и ентусиазирано извика:

— Ваша Светлост!

Старият слуга не се и опита да овладее щастието, което струеше от него дори когато херцогът се появи в хола. Той я прегърна силно като своя собствена дъщеря, прибрала се вкъщи. Обожаваше я и изчезването й бе за него не по-малко тежко, отколкото за Едуард.

Едуард беше на горния етаж и се бе приготвил да се оттегли в спалнята си, когато чу слугата да го вика. Показа се на края на стълбите, раздразнен, че го безпокоят по това време. При вида на сцената долу остана спокоен.

— Катрин… — прошепна, като не можеше да повярва на очите си. Катрин… възможно ли бе неговата Катрин да се е върнала вкъщи?